Джудит Ривз-Стивенс - 12-те вятъра

Дейвид предпочиташе практичността пред мечтите.

— Имаш ли представа как да пробием пет метра „конгломерат“ без пневматични чукове и динамит?

— Няма нужда. — Тя го погледна странно и прокара показалец по очертанията на храма. — Вгледай се по-внимателно.

Дейвид впери очи оттатък заливчето и направи връзката.

— Там има пещера.

По залез-слънце небето продължаваше да е ясно — ненарушавана от нищо тъмносиня, почти черна шир, с тънка огненочервена ивица по далечния хоризонт. Вълните тихо шепнеха, без да се плискат в скалите. Носеше се слаб мирис на море. Птиците се бяха смълчали.

Единственият звук, който Дейвид чуваше, беше острото тракане на камъни под тежките им обувки, докато мъкнеха раниците си покрай подножието на скалите. Бяха избрали момента така, че да не привлекат нежелано внимание.

Територията на замъка Тинтаджъл беше затворена след здрачаване и наоколо почти не бяха останали паркирани коли. По неосветените туристически пътеки също нямаше никой, който да забележи двете фигури в тъмни гащеризони долу. Оставаше само толкова светлина, колкото да стигнат до мястото, което бяха видели сутринта, без да се налага да палят фенерчетата си. Отворът на пещерата се намираше на около метър и половина над линията, до която стигаше приливът.

Те оставиха багажа си на скалистата земя. Две големи раници и една по-малка брезентова чанта.

Дейвид се облегна на почти отвесния склон и направи стреме с длани, за да повдигне Джес. Веднага щом тя стигна до пещерата, той й подхвърли раниците и чантата и бързо се изкатери при нея.

Отворът беше широк един и осемдесет и висок един и двайсет. Стояха клекнали, нямаше място да се изправят.

Огледаха се за наблюдатели на гаснещата светлина. Не видяха никого.

Обърнаха се навътре, извадиха фенерчета от раниците и ги включиха. Водени от ярките лъчи, те навлязоха приведени в мрака, като оставиха багажа си на входа.

Оказа се, че не са първите посетители на издълбаната в камъка пещера. Дейвид забеляза празни кутии от „Гинес“, опаковки от закуски, парчета стъкло и други останки от любовни срещи.

Пет метра навътре пещерата изведнъж се разшири и двамата с облекчение се изправиха. Каменният таван беше най-малко на трийсет сантиметра над главите им.

Дейвид пое дълбоко дъх. Въздухът бе влажен. Мирисът на море се беше усилил. Джес погледна електронния си компас. Джипиесът не работеше — тук нямаше връзка със сателитите.

— Близо ли сме?

— Да. — Тя насочи лъча на фенерчето си нагоре и наляво. Светлият кръг се плъзна по неравните стени и тавана. Там имаше тъмна ивица, пролука.

Джес отиде до мястото, изрови с малък нож няколко свободни камъка и прошепна:

— Тук…

Лъчът на фенерчето му се сля с нейния.

Джес прокара острието по друг вид камък. Гладък, с остър ръб.

— Дялан е — съобщи тя.

Дейвид разбра.

— Ще донеса раниците.

Работата беше еднообразна, но не особено тежка — шистът се ронеше лесно. След два часа бяха разчистили достатъчно голям отвор и Джес се провря през него в тунела.

Дейвид чу приглушения й глас.

— Чисто е.

Той напъха раниците им вътре и я последва.

Отдъхнаха си няколко минути, седнали на пода. Беше влажно и студено.

Дейвид извади две светещи пръчки, разклати ги, за да активира химикалите, и ги хвърли в тунела. Едната наблизо, другата надалеч.

По-близката огря с бледозелена светлина наклонена, почти срутена стена, чиито дялани камъни се издаваха навън, слепени с някакво минерално вещество, напомнящо дебели нишки стопен восък. Подобни отлагания имаше по отсрещната стена на тесния тунел и по тавана.

Това потвърждаваше обяснението на Джес. Хилядолетията процеждаща се подпочвена вода оставяха своя белег.

Далечната пръчка беше паднала зад купчина камъни, срутили се от стената и тавана. Въпреки това имаше достатъчно място, за да се проврат оттатък.

По лъщящото от пот лице на Джес тъмнееха мръсни ивици, а стегнато сплетената й коса беше покрита с дребни камъчета и прах. Но очите й грееха, изпълнени с живот.

— Досега не сме изпреварвали Айрънуд — заяви тя.

Дейвид извади дигитален фотоапарат „Олимпус“, един от шестте, които Джес беше купила, за да не си играят да сменят карти памет или да свалят снимките на място.

— Трябва да документираме всичко. — Той засне коридора, тавана, сравнително запазената стена от едната страна, детайл от каменните блокове на неравния под. Когато свърши, известно време останаха ослепени от многократните проблясъци на светкавицата. Изчакаха около минута зрението им да се проясни и продължиха нататък.