Джудит Ривз-Стивенс - 12-те вятъра

— Можем да направим само едно.

Роз лукаво се усмихна, като че ли знаеше какво ще й каже.

— Имаме нужда от повече информация — продължи Лайл. — От геопространственото разузнаване трябва да идентифицират крайбрежието на оная разпечатка.

— И после… Пак ли командировка?

— Пак.

— Чудя се как ли е изглеждало тогава — тихо произнесе Джес.

Дейвид стоеше до нея на скалата над Атлантическия океан. Мъгла и пръски изпълваха утринния въздух. Едва различаваха вълните на трийсетина метра под тях, които нежно се пенеха около тъмните камъни на скалистия бряг. Нататък — само мъгла. Дори крясъците на морските птици звучаха глухо.

— Според теб кога е построен? — попита той.

Рано сутринта бяха пренесли на топографска карта координатите от разпечатката, която бяха направили в Бостън. Според нея и ръчния им джипиес бяха на мястото, на което Айрънуд се надяваше да открие извънземна колония, а Джес — храм на Семейството. Какъвто и да се окажеше, изсеченият в корнуолския шист обект се намираше на по-малко от трийсет метра под тях.

— Преди девет хиляди години.

— Морското равнище трябва да е било по-ниско — отбеляза Дейвид. — Поне с осемнайсет метра.

Джес му се усмихна, сякаш беше казал нещо смешно. — Имах предвид колко хора са живели тук. Имало ли е кораби? Кейове? Празници? Магазини? Как е миришело тогава? Имали ли са пещи за керамични съдове? Фурни за хляб? Как е изглеждал техният свят? — Тя замълча, сякаш объркана от многото възможности.

Дейвид й предложи собствения си подход към неизвестното далечно минало.

— Е, техниката им е била друга, обаче хората са си били като нас. Същите емоции, желания, потребности. Човешката природа не се променя.

— Първите богове са били различни.

Той премълча. Сега той, Джес и Айрънуд бяха на една вълна. И тримата търсеха доказателства и се надпреварваха с времето, за да ги открият.

— Ето там! — Джес държеше бинокъла пред очите си и се взираше в скалната стена отвъд двестаметровото заливче.

Повече от час бяха вървели по пътеките и ръбовете на скалите, докато чакаха мъглата да се разнесе. Превърнатите в туристическа атракция руини на замъка Тинтаджъл се намираха на километър и половина югозападно от мястото на храма, но тук-там сред скалите ясно се виждаха останки от каменни стени и ерозирали стъпала. Дейвид виждаше въздействието им върху Джес, макар да не бяха толкова древни, колкото храма. За нея корнуолският обект бе нещо повече от църква. Той беше самата Света земя.

— Дейвид, в пластовете има прекъсване! На височина пет-шест метра, точно вляво от онова белезникаво петно.

Той насочи бинокъла си към скалата и видя белите жилки.

— Над трите големи скали ли?

— Точно там! Вижда се, че шистовите и алевролитните пластове са нарушени от конгломерат.

— Оная бъркотия от камъни ли?

— Направено е от хора.

Дейвид не забеляза друго, освен естествени скали. Свали бинокъла и попита:

— Откъде знаеш?

— Повярвай ми, аз съм геолог.

— Сериозно, Джес. Как можеш само да погледнеш нещо, което са виждали хиляди други, и да кажеш, че е направено от човек?

— Защото виждам вулканични скали навсякъде в местните пластове. Тук ги наричат „син елван“. Толкова широко са разпространени, че никой не ги забелязва. А онова прекъсване долу, общо взето, не е много по-различно от хиляди други по тази част от крайбрежието.

— Общо взето ли?

— Вулканичните скали се образуват от магма, затова вулканичните пластове в корнуолския шист обикновено са плътни.

— И какво от това?

— Погледни внимателно онзи пласт долу и ще видиш, че не е плътен. Това е конгломерат, смесица.

Дейвид отново вдигна бинокъла.

— Много отдавна някой може да е запълнил тунел или пещера с камъни или остатъци от рудодобив. С времето нещо е споило „запушалката“, най-вероятно минерали, отлагащи се от подпочвените води. В крайна сметка изглежда плътно. Сега виждаш ли го?

— Почти. — Той й върна бинокъла. — Запушили са нещо, така ли?

— Ако не търсех нещо подобно, може би и аз нямаше да му обърна внимание — призна Джес. — Но не забравяй, че имаме карта. — Тя повдигна топографската карта, сгъната така, че да се вижда скицираното от нея очертание на храма. — Мястото съвпада, виждаш ли?

Завъртя картата така, че да е ориентирана спрямо онова, което наблюдаваха в момента. Дейвид кимна.

— Там има тунел.

Гласът й издаваше вълнение.

— Половината вече го няма, срутил се е заедно с шиста при ерозията на скалите. Но пет метра навътре би трябвало да се отваря към постройката.