Джудит Ривз-Стивенс - 12-те вятъра

Начинът, по който говореше младата жена, разкриваше повече от думите й. Все едно се стремеше да убеди себе си, а не него. Все едно я смущаваше нещо друго в тази древна загадка. Нещо, което премълчаваше.

— Защо са си отишли Първите богове? — попита той.

— Не знаем.

— Имаш ли представа къде са отишли?

— На Белия остров.

— На Белия остров. — Дейвид впери очи в нея. — Не знаете къде е той, нали?

Начинът, по който Джес въртеше кръста в ръцете си, му подсказа, че е прав.

— Всяко следващо поколение има нова теория, всъщност нови въпроси. Думата „бял“ цвят ли означава? Или става въпрос за производство, фабрика за ленени тъкани отпреди хиляди години? Или е място на чистотата? Реално място, например Арарат? Истински остров? Атлантида? Малта? Място, покрито с лед и сняг, например Гренландия или Антарктида? Или в края на краищата просто философско състояние на ума?

— Ти как смяташ? — попита я Дейвид.

— Ако знаехме защо са ни напуснали Първите богове, може би щяхме да разберем къде са отишли. — Джес сякаш понечи да продължи, после се отказа и се изправи. — Спи ми се.

Той също стана, макар че още не искаше да се сбогуват.

— Утре е голям ден. — Дейвид се озърна към тежките завеси на прозореца, като че ли погледът му можеше да мине през тях, през нощния мрак и да стигне до замъка Тинтаджъл на осем километра оттам.

Той я изпрати до вратата. Джес спря на прага и се поколеба.

— Дано се окажеш мой братовчед. Иначе, след всичко, което ти разказах…

— Не се тревожи — отвърна Дейвид. — Утре ще открием нов храм. Обещавам.

Бързо и сякаш спокойно, Джес свали тънката сребърна верижка с кръста от шията си и я постави на неговата.

— Давам ти Дванайсетте вятъра на света, защото никой не знае къде ще умре — пак с онзи ритуален ритъм изрецитира тя.

Тази нощ Дейвид си легна с нейния кръст в ръка. Мислеше си за Дванайсетте вятъра и къде ще го отнесат в собственото му търсене.

Също като Джес, той не знаеше къде ще умре.

Знаеше само кога.

А сънят все не идваше.

За пред обществеността и пресата започналият в 6:00 обиск на ФБР в „Атлантик Сити Инкаунтърс“ беше свързан с правните битки на Холдън Айрънуд с Министерството на финансите. На пресконференцията не се спомена за специален агент Джак Дайл, агент Роз Марано и другите единайсет специалисти от Бюрото за специални разследвания на военновъздушните сили, всички със сини якета на ФБР и съответните служебни карти.

За по-малко от час намериха компютърната система. Освен тайнствено изчезналия милиардер, Джак Лайл откри там всичко, което търсеше — но нищо, което можеше да използва.

Облечен в цивилни дрехи и яке на ФБР, капитан Тревър Кингсбъро, компютърен специалист от Космическото командване на САЩ, им съобщи лошата новина в изолираната част на Червения салон.

Той показа на Лайл и Роз един от дисковете, който беше свалил от металния стелаж в средата на леденото помещение.

— Добрата новина е, че системата има осемстотин и петдесет едно цяло и половина терабайтови хот суап харда като тоя — съобщи капитанът. — Ако е със стандартна конфигурация, това означава около петстотин и седемдесет харда, които могат да поберат цялата база данни ГСРСА, двеста за манипулирането й и осемдесетина за резерв.

Лайл пропусна покрай ушите си тези числа и се съсредоточи върху нещо по-важно.

— Обаче не ми изглеждате много радостен.

— Всички хардове, които проверих, са празни. Едва ли ще открием доказателства, че базата данни е била използвана тук.

Роз реагира преди шефа си.

— Няма как да изтриеш осемстотин и петдесет терабайта за един час.

— Със софтуер няма как — съгласи се Кингсбъро. — Но я погледнете тук. — Той занесе диска на малка работна маса. — Това познато ли ви е?

Роз вдигна нещо като голям сешоар с плътен кожух от червена пластмаса — без нито един отвор. На масата имаше още пет такива, всеки с дълъг електрически шнур и щепсел.

— Това е старо изтриващо устройство. Създава мощно магнитно поле. Предназначено е за едновременно изтриване на голям брой видеокасети.

— Ще можете ли да възстановите нещо от информацията, която е била в тях? — попита Роз.

— Ще ги проверим сектор по сектор, обаче… ще подържите ли няколко секунди тия изтриващи устройства на трийсетина сантиметра от хардовете… край.

— Не забелязах изтриващи устройства в другата стая — каза тя с присвити очи. Беше й хрумнало нещо. Лайл се обнадежди. — Басирам се, че компютърджиите не са успели да ги използват на своите терминали.