Джудит Ривз-Стивенс - 12-те вятъра

След петнайсет метра стигнаха до разклонение.

Дейвид вдигна компаса на равнището на картата, а Джес насочи фенерчето си към скицата на храма. Лъчът освети излизащата от устите им пара. Неподвижният въздух беше по-студен и по-влажен, а всички звуци в затворения свят от влажни камъни и неравни повърхности почти бяха лишени от ехо. При други обстоятелства Дейвид щеше да запише тази уникална акустика, за да я прибави към колекцията си, но не и сега.

— Трябва ни ето това. — Джес посочи кръгла структура в очертанията на храма. — Мисля, че е натам. — Тя освети лявото разклонение на коридора. — На трийсетина метра оттук.

Лъчът разкри голяма купчина камъни. На по-малко от трийсет метра.

Младата жена запали нова светеща пръчка и я пусна на пода.

Приближиха се до камарата, Дейвид повдигна Джес и тя му извика, че пътят е чист.

Първо го порази силното ехо. От тази страна нямаше никакви следи от разрушителното действие на водата. Нито на пода, нито по стените или тавана. Той попита Джес дали може да обясни промяната.

Тя нарами раницата си и насочи лъча на фенерчето си към тавана.

— Може да е заради пластовете над тази част от прохода. Вулканичните скали са водонепроницаеми. Водата, която се стича от повърхността, стига до тях и продължава настрани.

Спусна лъча към пода и без да каже нищо повече, бързо тръгна напред.

Дейвид изостана, за да преметне раницата си на рамо и да вземе брезентовата чанта с фотоапаратите, след което пое подире й.

Настигна я двайсет и пет метра по-нататък. Беше спряла и се взираше в стената отдясно.

Той видя врати от разкривени посивели дъски, обковани с ръждив метал. Точно срещу тях имаше друг проход, завиващ под деветдесет градуса.

— Виж, Дейвид. Непокътнати са… някой… някой ги е затворил преди девет хиляди години и…

Джес се пресегна, но той я спря.

— По-добре първо да ги заснемем. — Вратите нямаше да се запазят след отварянето им и тук не разполагаха с нужните материали, за да консервират нещо толкова старо и крехко.

Дейвид извади фотоапарата и бързо направи нова серия снимки, после запали поредната светеща пръчка и я хвърли настрани.

— Сега е твой ред — обяви той.

Джес пое дълбоко дъх и внимателно дръпна лявата врата.

Изтлялото дърво се свлече на пода почти безшумно. Ръждивият метал не можеше да го задържи.

Джес прехапа долната си устна, но насочи лъча на фенерчето си напред. И ахна.

— Там е…

После влезе вътре.

Намираха се в помещение, което Джес вече му беше описвала. Фенерчета им осветяваха кръглото пространство с диаметър седем-осем метра. В средата бе масата — два и половина метров каменен диск върху стълб, висок близо метър. Издълбани линии разделяха горната й повърхност на дванайсет равни сегмента, във всеки от който имаше вдлъбнатина с различна форма. Всички бяха празни.

Джес изчисти от праха една от вдлъбнатините и докосна ъгловатото очертание — две разклоняващи се линии.

— Закъснели сме. За пореден път. — Не можеше да скрие разочарованието си.

Дейвид насочи лъча на фенерчето си към стената и видя нещо неочаквано.

— Не си ми споменавала за това.

Джес се обърна натам.

— Карта…

— На какво? — На пръв поглед изображението му се струваше напълно непознато.

— На света! — смаяно повиши глас тя. — Виж! — Освети с фенерчето си едно място на стената. — Това е Африка, но обърната наопаки. Поставянето на север нагоре е съвсем условно и онзи, който е начертал картата, е предпочел да го направи обратно.

Двамата бавно се завъртяха и лъчите на фенерчетата им се плъзгаха по цялата стена. Картата се разкриваше пред очите им в цветове, сякаш също толкова ярки, колкото и в деня, в който е била нарисувана. Кафяво и зелено за сушата, синьо за водата, с широки черни и червени дъги, пресичащи океаните.

— Карта на света отпреди девет хиляди години?! — Дейвид насочи лъча си към море, което очевидно беше Средиземно, само че тук Сицилия беше продължение на италианския ботуш, а не отделен остров. Други части от континентите изглеждаха също толкова примитивно и несъвършено очертани, макар че, ако картата наистина беше толкова древна, не можеше да обвинява автора й в неточност.

— Да, оттогава — потвърди Джес. — А какво е това? — Лъчът на фенерчето й се премести и Дейвид видя Западна Европа и нейното продължение — Англия, все още свързана с континента. А в най-югозападния край на това продължение…

— Корнуол — каза той. После забеляза още нещо. — Знак приблизително на мястото, на което се намираха в момента. Две пресичащи се остриета, увенчани с кръг. Като кръста, който му беше дала Джес.