Джудит Ривз-Стивенс - 12-те вятъра

Мерит не искаше нищо друго.

Десет…

Дейвид затаи дъх, за да чува по-добре. Нямаше стъпки. Мерит или беше спрял на четири-пет метра, или се приближаваше с крайна предпазливост.

Докосна Джес по ръката, посочи ухото си и поклати глава. Младата жена трябваше да рискува и първа да направи ход. Не можеха да чакат Мерит и Младши да се появяват на вратата.

Джес вдигна лявата си ръка, изпънала три пръста.

Дейвид кимна. На три.

Тя първо сви палеца си, после показалеца.

Той се приготви да се хвърли напред.

Първият взрив разтърси коридора.

Силата на експлозията отхвърли Мерит и Младши назад.

Мерит се стовари тежко на каменния под, но екотът от сблъсъка се изгуби в оглушителния грохот, който отекваше в самото му тяло.

Първата му мисъл беше, че момичето е полудяло и разрушава храма, за да не го остави на Айрънуд.

Веднага след това помисли за пистолета си. Глокът вече не бе в ръката му.

Дейвид и Джес скочиха на крака в мрака на пълната с прах зала. Той запуши ушите си, все още кънтящи от взрива, а Джес притискаше с длан устата си, за да сподави кашлицата.

Още се олюляваха, когато втора експлозия разтресе древната зала. Нещо метално падна отвисоко на пода и, невидимо в тъмнината, иззвънтя като въртяща се монета.

— Някой взривява скалите. — В гласа й се долавяше страх, но не за живота й, а за това място, това ехо от миналото на нейното семейство. — Но кой? Няма начин да е Мерит. Айрънуд иска храма не по-малко от нас.

— Кой друг знае за храмовете?

Връхлетя ги трясъкът на трета експлозия, този път с различна ударна вълна. Дейвид започна да си съставя звукова картина. Някой си пробиваше път от друга посока.

— Снимай! — ужасено извика Джес. — Трябва да го документираме! — Тя отново се втурна към вратата, вдигнала пистолета си.

Дейвид реагира светкавично. Първите три обекта бяха ограбени, нямаше нито артефакти, нито украса. Тук обаче световната карта беше невредима. Ако залата не оцелееше след тези взривове, поне щеше да се съхрани информацията от нея.

Той откри раниците, извади нов фотоапарат и опрял гръб на каменната маса, започна да прави снимки, като след всеки проблясък на светкавицата се завърташе няколко градуса надясно. Накрая обиколи цялата стена и засне картата.

— Тавана! — подкани го Джес.

Дейвид погледна нагоре, натисна бутона, после провери резултата на дисплея.

Таванът на залата имаше полусферична форма, като купол на планетарий, но беше осеян със сребърни дискове, които отразяваха светлината на светкавицата.

Той грабна друг фотоапарат, зае такова положение, че да ограничи блика, и засне изцяло тавана.

„А сега картата в едър план.“ Дейвид взе трети фотоапарат, но се нуждаеше от повече светлина. Вдигна една светеща пръчка.

— Джес… картата трябва да се вижда.

— Давай!

Дейвид запали пръчката и я разтърси. Потърси Корнуол и засне отблизо островърхия кръст, който показваше къде се намира…

После се изправи и придвижи пръчката покрай стенописа. Още един островръх кръст на остров в Средиземно море. И в Субсахарска Африка.

Чу се тропот, последван от изстрели.

— Джес…

Тя рязко се завъртя с пистолет в ръка — само силует на фона на зелено сияние, осеяно с носещи се във въздуха прашинки.

— Успя ли?

— Да! — Дейвид напъха всички камери в джобовете на гащеризона си и заряза брезентовата чанта и раницата. Протеинови таблетки, шишета с вода, инструменти за копане, батерии, аптечка… не им трябваше нищо друго, освен картите памет във фотоапаратите.

— Всичко ли засне?

— Да! Трябва да тръгваме, Джес. — Още малко и щяха да стигнат до тях. Бяха най-малко осем… Той поклати глава. Ушите му още пищяха от експлозиите. Може да бяха повече от осем…

Вниманието му привлече металически проблясък на пода. Източникът на иззвънтяването, което бе чул при втория взрив. Един от дисковете се беше откъртил от тавана. Той го вдигна, после изтича при Джес до вратата. Долови недалечен шепот, шумолене на тежък плат, изтракване на метал…

Този път и тя ги чу.

— Светещата пръчка!

Дейвид се укори, че не се е сетил за това, спринтира назад и я пъхна в един от джобовете на гащеризона си. В залата се възцари мрак.

Експлозиите бяха изместили другата пръчка в коридора, но тя продължаваше да излъчва зеленикаво сияние и осветяваше входа на напречния проход.

— Първо ще отидат там — прошепна му Джес. — Трябва да се скрием другаде. — Тя посочи втория тунел.

Но не го бяха проверили и не знаеха дали не е запушен.