Джудит Ривз-Стивенс - 12-те вятъра

Вече облечена в платнен панталон, платнена риза и корава кожена престилка на майстор-зидар, Атлан вдиша този утринен въздух, сякаш го усещаше за пръв път. Денят й се струваше съвсем различен. Животът й щеше да започне наново. Застанала на онзи хълм от втвърдена бяла пръст и скала, отправила взор към вътрешния океан, който един ден щеше да бъде наречен Средиземно море, на нея и се струваше, че вижда заоблеността на света, струваше й се, че усеща безкрайното въртене на Земята сред другите небесни тела, вечно и предвидимо като люлеенето на махалото и доказаните факти на геометрията.

Учението й я беше превърнало в част от всичко известно и всичко, което предстоеше да стане известно. Не можеше да има по-голямо удовлетворение от това.

— Готова ли си? — попита я Нацри.

Тя изцъка отговора си.

— Тогава можеш да отвориш вратата, за което ще платиш с кръв.

Думите на бившия й майстор я озадачиха. Знанието понякога имаше висока цена. Случваше се мостови кораби да изчезнат завинаги по време на откривателски пътешествия. Към вътрешността на сушата се отправяха експедиции, за да не се завърнат никога. Ала каква опасност имаше за пътеводителите и майсторите на звездните пътища на твърда земя?

Другите майстори безмълвно се отдръпнаха. Атлан се приближи до вратата на главната зала, постави дланите си под дървеното резе, което заключваше двете крила, натисна го нагоре — и извика от изненада и болка.

От паяжина от плитки рани по дланите и пръстите й капеше кръв.

Тя погледна Нацри, но майсторът не прояви съчувствие.

— Ти каза, че си готова.

Атлан нямаше намерение да се откаже сега, нито да възрази на онези, които са я учили, а гневът не беше в природата на каите. Тя отново се обърна към резето и установи, че няма как да го подхване, за да избегне тънките шипове от долната му страна. „Цената на знанието“ — помисли си тя и го повдигна. Знаеше, че заради болката завинаги ще помни този ден. И може би шиповете целяха тъкмо това.

Вратата се отвори.

В центъра на осветената с факли зала имаше каменна маса. На купола грееха познатите съзвездия на Белия остров. На заоблената стена имаше карта на света с търговските и транспортни пътища, макар че виждаше някои от тях за пръв път. И все пак Атлан беше влизала в достатъчно много подобни зали, за да се зачуди защо тази е отворена единствено за майстори на звездните пътища.

Докато Нацри превързваше раните й с бели ленени ленти, другите майстори поставиха на масата пътеводителско ковчеже със заоблени ръбове, по-голямо от всички, които бе виждала. А и сребърните му апликации бяха някак различни. В комбинациите от звезди на една от тях нямаше никакъв смисъл.

— Какво е това ковчеже? — попита новата майсторка.

Нацри приключи с превръзките на окървавените й длани.

— Старо.

Майсторите се заеха с дъските, които заключваха ковчежето, плъзгайки ги една след друга в определена последователност, за да го отворят.

Накрая без никакви церемонии повдигнаха капака му. Вътре не се пазеха обичайните пътеводителски инструменти. Нямаше лещи, въжета, хоризонтни дъски. На дъното му лежеше голям пергаментен свитък.

Майсторите го извадиха на масата и свалиха ковчежето.

— Развий свитъка — каза Нацри.

Несръчно заради превръзките, Атлан развърза въженцето и опъна меката кожа върху масата. По нея имаше множество тъмни засъхнали следи — навярно кръв от ръцете на други новоповишени майстори.

На пергамента имаше карта, бледа на светлината на факлите. По характера на рисунката Атлан позна, че е естампаж. Бяха поставили тънката кожа върху релефна карта и я бяха натрили с въглен.

— Това е остров — каза тя. И мислено завъртя очертанията в опит да ги насложи върху други острови, чиято форма й беше известна. В тези очертания имаше нещо познато, но поради променените детайли на световната карта около тях, не можеше да разпознае разликите.

Другите майстори мълчаха и наблюдаваха безизразно.

— Вгледай се по-внимателно — посъветва я Нацри.

Атлан повдигна ъгъла на пергамента, за да го освети по-добре. В едната част на острова видя едва забележим силует на познат кръст — знака на Пътешествениците. Тя се развълнува.

— Това е естампаж от Голямата зала.

— Вгледай се по-внимателно.

Вече не усещаше пулсиращата в дланите й болка. Никога не беше ходила на Белия остров, никога не бе виждала самата Зала на Пътешествениците, нито нейното съкровище. От уроците си обаче пазеше всяко нейно кътче в сърцето си, помнеше наизуст всяка карта, схема, таблица. Когато голямата карта на Залата се избистри в паметта й, Атлан разбра каква е разликата в картата на света, която лежеше пред нея. Не че търговските пътища й бяха непознати — очертанията на сушата бяха малко променени.