Джудит Ривз-Стивенс - 12-те вятъра

Лайл също даде своя принос в преследването, като помоли военновъздушната база „Андрюс“ да прати безпилотен самолет „Глобал Хоук“. Направиха го едва след като искането му премина по цялата командна верига чак до Пентагона и началник-щаба на военновъздушните сили. Въпреки това само девет часа след изчезването на Уиър и жената самолетът вече излъчваше импулса на Роз над цялата Бостънска област и чувствителните антени на електронната му разузнавателна система бяха готови да засекат отговора на идентификатора.

След четирийсет минути идентификаторът беше засечен. Неподвижен. В копирния център, в който сега се намираха с Роз.

Две патрулни коли стигнаха там за осем минути, но бяха закъснели с двайсет. Дотогава идентификаторът вече не реагираше. Служител от центъра потвърди, че двама души, отговарящи на описанието на бегълците, били там и платили в брой за половин час компютърно време и разпечатка с големината на постер от най-големия им принтер. На паркингите пред и зад малкия център нямаше охранителни камери. Нямаше как да разберат с какво се придвижват Уиър и жената.

Когато полицаите се обадиха, за да им докладват, Роз ги инструктира никой да не пипа използвания от Уиър компютър. С Лайл пристигнаха там след четирийсет минути.

Сега компютърът беше ограден с жълта полицейска лента. Малкото сиво бюро напомняше на читателско място в библиотека.

— Конвертирал е файла в годен за разпечатване формат — поясни Роз.

— Имаш ли представа какво е разпечатал?

Тя затрака на компютърната клавиатура, после намръщено прочете текста, който се появи на екрана.

— Каквото и да е било, явно е искал да го запази за себе си. Многократно е презаписал работните си файлове. Нищо не може да се възстанови.

Тя се поколеба и отново написа нещо. Ухили се и обяви:

— Изтрил е информацията в компютъра, но не и в принтера.

— Значи ще можем да направим копие, така ли?

— Може би не на целия файл, но поне на една трета от него, в зависимост от това колко голям е буферът. Евентуално на две трети. — Роз направи нещо и екранът се промени. Появи се жълт текст на черен фон. — Дай ми пет минути и ще можем да разпечатаме каквото е останало в спул файла.

След пет минути Лайл стоеше до голяма машина, през която преминаваше тежък лист хартия — като плат през някогашна перална преса.

Изображението, което се появяваше на листа, приличаше на шантаво абстрактна цветова комбинация, случайна, освен реда цифри отстрани и тук-там няколко странни буквени съчетания.

— Имаш ли представа какво е това?

— Фалшиви цветове, но определено е някаква карта — отвърна Роз.

Лайл си падаше по картите. Те показваха места. Местата означаваха цели.

Листът най-после излезе от принтера — две трети от цялото изображение. Сред поле от пъстроцветни петна имаше триизмерен силует на някаква сграда.

Роз му го подаде и му напомни, че Айрънуд все говореше на Уиър за приложението на неговите данни в откриването на извънземни колонии.

— Тоя силует може да е тъкмо това.

Лайл се намръщи.

— Искаш да кажеш, че всички ония безумни разговори са били сериозни.

Роз взе тежкия лист.

— Според мен това е крайбрежие. Някъде. Мислиш ли, че от геопространственото разузнаване ще ни кажат точно къде е?

— Само не им споменавай за извънземните.

Тя се усмихна.

— Какво те кара да смяташ, че още не знаят?

Късно през нощта учените стояха безмълвно, докато помощник-зидарката Атлан броеше в средата на наблюдателния кръг. Не се чуваше нито звук, освен силния глас на младата жена и шумоленето на тъмния плат, с който бяха увити ограждащите слънчеви камъни, оставяйки открит само един от наблюдателните отвори. За точността на тази проверка нощният вятър не биваше да отклонява опънатото с тежест въже, което Атлан поклащаше като махало, опряла ръка на малка дървена рамка.

— Триста и шейсет… — Тя наближаваше критичния момент в броенето. — Триста шейсет и едно…

Нейният инструктор, майстор-зидарят Нацри, стоеше няколко крачки зад ученичката си и наблюдаваше отброяването на всяко пълно движение на махалото в ръката й, като следваше нейната насочваща линия, за да вижда същото като нея. Престарелият учен, немощен и прегърбен от своите двайсет и пет години, носеше бял плащ, за да го виждат другарите му в мрака на новолунието. Всички факли и лампи бяха угасени, така че очите на помощник-зидарката да запазят чувствителността си за задачата.