Джудит Ривз-Стивенс - 12-те вятъра

Агентът отпусна ръце и видя втори въоръжен мъж, грубо притиснал пред себе си възрастна жена — използваше я като щит, докато стреляше срещу червенокосата.

Вече не се чуваха писъци — само хленч и уплашени викове. Повечето зяпачи се бяха разбягали или ужасени лежаха на бетона с наведени глави. На площада се появиха униформени полицаи с извадени пистолети.

— Освободете заложницата! Хвърлете оръжието!

Три ченгета обкръжиха мъжа. Той се поколеба, сякаш пресмяташе шансовете си, хвърли глока и отблъсна шокираната жена от себе си. След три секунди вече беше с белезници.

Други двама полицаи се насочиха към Лайл.

— Не мене! — възрази той и им показа картата си. — Нея! — Обърна се, за да посочи, но жената и Уиър ги нямаше.

В този момент на площада дотича Роз, също стиснала оръжие. Лайл й махна към една продълговата търговска постройка зад няколко дървета.

— Натам! Натам!

С усилие успя да я настигне — по крака му се стрелваше мъчителна болка.

— Коя е червенокосата? — задъхано попита асистентката му.

— Уиър ще ни каже — обеща Лайл.

Двамата нахлуха едновременно в Саут Маркет Хол.

Когато стигна до средата на дългия сто и петдесет метра Саут Хол, Джес зави по друга пътека между сергиите и Дейвид я последва.

На фона на глухия тътен на грамадните перки на климатичната инсталация, който отекваше под ниския дървен таван, беше чул забавяне в преследващите ги стъпки. Джак Лайл. Когато навремето влезе в стаята за разпити в Атлантик Сити, агентът от БСР щадеше единия си крак. Сега не идваше сам. Имаше и други стъпки — по-леки, женски.

— Натам! — Джес се насочи към един страничен изход и Дейвид побърза да я настигне.

Излязоха на тясна еднопосочна улица, водеща на изток към пристанището. Навън като че ли нямаше преследвачи. Нито патрулки. Но…

— Сирени — позна той острите, надигащи се и спадащи звукови вълни от северозапад. — Четири полицейски коли… пет…

Джес бързо огледа района и посочи двете високи сгради оттатък улицата. Зад тях зееше тъмен отвор, не по-широк от алея.

— Натам.

Пресякоха пътя тичешком, едва избягвайки минаващите коли. Още сирени. Още полиция.

— Още три… от юг. Една линейка от север.

— Откъде знаеш? — Джес влезе между сградите. — Как успяваш да ги различиш, камо ли да ги преброиш?

Самият Дейвид не знаеше точно, просто винаги беше можел да го прави.

— Използват различни системи. Ченгетата явно имат Федеръл сигнал ПА триста. Линейките са със сигнал мастър на Смарт сайрън две хиляди. Броя ги по фазовите измествания… в ехото.

Джесика го изгледа озадачено. След миг отново изскочиха под яркото слънце на друга, по-оживена еднопосочна улица, водеща на запад.

Дейвид вдигна поглед нагоре, търсейки камери.

Имаше на всеки ъгъл.

Посочи ги и каза:

— Ето как ще ни проследят сега.

— Нека. — Джес се озърна наляво и продължи на зигзаг през четирите задръстени с автомобили ленти. Беше сигурна, че ще я последва, и не се излъга.

Заради огледалните повърхности на модерните небостъргачи Дейвид изгуби точния брой на приближаващите се сирени, но предполагаше, че след по-малко от минута ще се появи поне една кола.

Зад един небостъргач съгледа червена тухлена сграда с касетирани прозорци в бели рамки като Фенюъл Хол. Беше по-малка, но за неопитното му око приблизително на същата възраст. Пред тях минаваше широка улица с пръстен от стари павета, вписан в пасаж от червени тухли.

Сега сирените виеха от всички посоки и Дейвид трябваше да се съсредоточи още повече, за да филтрира интересуващата го информация от обгръщащата ги шумотевица.

Джес тичаше на няколко крачки пред него.

— Къде отиваме? — извика й той.

— Към метрото! — Младата жена посочи към входа на метрополитена. „Стейт Стейшън“, гласеше табелата.

— Не, Джес! Има прекалено много камери! — Но тя вече беше на тротоара на няколко крачки от входа на метрото.

Една от сирените прониза глъчката и когато се обърна, Дейвид видя полицейска кола със святкащи светлини да спира с писък на гуми на еднопосочната улица зад тях. Един седан и два джипа й пречеха да завие по пътя, който пресичаха в момента.

Изкуствено усилен глас — от стоватова сирена ПА300 с шумозаглушаващ микрофон — надвика пронизителния вой.

— Освободи платното! Освободи платното!

Черен събърбън със затъмнени стъкла рязко, спря точно срещу тях, като се качи върху бордюра. Отвътре изскочиха двама високи мъже. Елитни бодигардове. Като Нилс.