Джудит Ривз-Стивенс - 12-те вятъра

— Дейвид! — Джес го дръпна за ръката. — Хайде!

Заля го потоп от звуци, отекващи сред емайлирани плочки, тухлени стени и голи метални структурни подпори, докато тичаха по ниските стъпала. Като прескочиха последните три, те се втурнаха към билетните будки и въртележките.

— Оранжевата линия. — Джес отпраши наляво. Дейвид не изоставаше.

Тя забави ход, бръкна в якето си и извади пластмасова карта.

— Ей там!

Сочеше му висока въртележка с пресичащи се метални пръчки — не можеше да се прескочи, дори дете не можеше да се провре. Младата жена пъхна картата си в четеца и нещо изщрака.

— Давай! — извика тя и Дейвид натисна въртележката напред. Тя се завъртя и го пропусна.

След миг Джес изскочи от друга въртележка.

— Към южния перон — нареди тя.

Двамата се затичаха към ново стълбище. Дейвид се озърна тъкмо навреме, за да види, че един от мъжете в черно рови в джобовете си пред въртележките.

Стените на долното ниво бяха мръсни и напукани. Миришеше на машинно масло и озон. Сред гладките плочки и голия бетон отекваше далечен грохот на приближаваща мотриса.

Спряха да си поемат дъх на перона, чиито бетонни стълбове бяха боядисани в оранжево. Охранителната зона на ръба беше жълта, олющена и кална. Единствената светлина идваше от редици стари флуоресцентни тръби, които жужаха. От тунела духаше все по-силен вятър.

От далечината се усилваше характерен басов звук. Дейвид автоматично го определи. Двигател „Хокър Сидли“, електрически. На по-малко от минута разстояние.

— Да вървим — каза Джес.

— Къде? — Двамата бодигардове сигурно вече си бяха купили билети. Щяха да се появят едновременно с мотрисата.

— В тунелите.

— Те ще разберат къде сме отишли. — Той посочи три охранителни камери. По една в двата края на перона и трета над входния коридор.

— Имаш ли по-добра идея?

Изведнъж Дейвид се видя отгоре. Екотът на приближаващата по тунела мотриса образуваше вълни над перона, които се сблъскваха с излъчванията на камерите. Сякаш пред очите му се отвори таен проход в плътна стена и той видя трите мъртви точки, до които излъчванията не стигаха. Които обективите не наблюдаваха.

Едната се намираше вляво от третия стълб откъм края на перона.

— Имам. — Дейвид я хвана за ръка и я задърпа към третия оранжев стълб. Джес изглеждаше сепната, но не се възпротиви.

Той спря в една определена точка и я накара да застане рамо до рамо с него.

— Тук камерите не ни виждат.

— Те ще разберат на коя мотриса сме се качили.

— Обаче ние няма да сме вътре.

Първият вагон се появи в края на перона. Горната му половина беше бяла, долната — оранжева. Надписът над предното стъкло показваше крайната спирка: Оук Гроув.

— В тунелите ли ще влезем? — попита Джес.

— Не.

Мотрисата спря със скърцане — предпоследният вагон беше точно пред тях.

Вратите се отвориха. Слязоха двама пътници. Никой не се качи. Вагонът остана празен.

— Дейвид? — прошепна Джесика.

Той рязко се обърна към нея и протегна шепи.

— Отгоре!

И за пореден път изпита облекчение, че тя не се поколеба, колкото и озадачена да беше. Постави длани върху раменете му, стъпи в шепите му и подскочи, подпомогната от него.

Претърколи се върху покрива, опря крака в бетонния навес, който разделяше по-ниския таван на перона от много по-високия на тунела, и се отгласна по-нататък по заоблената повърхност.

Прозвуча сигнал, предупреждаващ пътниците, че вратите на мотрисата ще се затворят след пет секунди.

И тогава във входния коридор се разнесе шум от тичащи стъпки. Бодигардовете.

Вратите се затвориха в мига, в който Дейвид подхвърли хард диска на Джес и скочи колкото можа по-високо, протегнал ръце.

Джес го хвана за едната китка, докато пръстите на другата му ръка се вкопчиха в ръба на тесния улук на вагона. Подметките му заскърцаха по стъклото, той размаха крака и едната му маратонка се озова върху покрива. После, докато мотрисата потегляше, бързо набирайки скорост, Дейвид се покатери отгоре с помощта на Джес.

Веднага се притисна към облата повърхност. Спътницата му вече лежеше до него. Бетонните подпори на тавана изсвистяха само на сантиметри над главите им.

Дейвид рискува и завъртя глава, за да види как тясната ивица на перона се носи отстрани.

Двамата облечени в черно мъже се озъртаха насам-натам, вторачени в преминаващите вагони, но не погледнаха нагоре. После мотрисата потъна в тъмна бездна, нарушавана само от светлината на прозорците по почернелите стени.