Джудит Ривз-Стивенс - 12-те вятъра

Нацри вдигна ръка и предупреди другите учени: оставаха само още няколко отброявания.

— Триста шейсет и две… — В гласа на Атлан нямаше колебание, нищо не показваше, че след броени секунди може да получи наградата си за четири години учение или да бъде принудена да чака още една година, за да я повишат. — Триста шейсет и три… триста шейсет и четири…

Нацри вдигна ръце от двете й страни.

— Триста шейсет и пет… триста шейсет и шест и край!

В същия миг Нацри спусна ръце, показвайки, че ориентирната звезда наистина е минала зад десния кол и е изчезнала в момента, в който махалото на неговата ученичка е завършило пълното си триста шейсет и шесто движение.

Сега беше само въпрос на сръчност Атлан да довърши последното изпитание.

Сякаш бе обикновен ден, обикновен урок. Младата помощник-зидарка, почти дванайсетгодишна, с отмерена крачка отиде до един тезгях. Кожените подметки на плетените й сандали хрущяха по сухата земя на наблюдателния кръг. Двама по-млади ученици чакаха там с маслени лампи, които бързо запалиха с мъх, тлеещ в метални кутии. Други ученици бързо обиколиха от факел на факел и осветиха кръглото пространство.

Преди десет дни Атлан беше приготвила насочващата си линия и ориентирния отвор. Само с фино въже, подострени колчета и инструменти за маркиране тя начерта върху отъпканата пръст дъга от голяма окръжност. Дължината на използваното от нея въже се равняваше на радиуса на окръжността. Когато го опъна между две точки от дъгата, получи една шеста от цялата окръжност — точно шейсет и един от триста шейсет и шестте градуса, по които майсторите на звездните пътища измерваха големия небесен кръг. По един градус за всеки изгрев през годината.

С други парчета въже и колчета, и с помощта на проста геометрия тя раздели част от дъгата на градуси и получи два насочващи поста точно на един градус един от друг.

Беше доказан факт, че махалото с конкретна дължина винаги завършва движенията си с постоянен период. Затова и предизвикателството пред Атлан се състоеше в това да измери точно парче фино въже и от него да направи махало, което да изпълни триста шейсет и шест пълни движения за времето, необходимо на една звезда да се придвижи между насочващите колове — една триста шейсет и шеста част от деня. В бъдещето щяха да установят, че това време се равнява на три минути петдесет и шест секунди.

За подготовка за това последно изпитание, след което щяха да я повишат от помощник в майстор-зидар, й бяха дали десет нощи. Тази нощ Атлан демонстрира на своя майстор и научените от обсерваторията как е усвоила занаята си.

Тя опъна въжето си върху тезгяха и с помощта на остри железни шила отбеляза дължината му върху полирана пръчка от закалено с огън дърво. После отряза с костно трионче парче от пръчката с точната дължина на махалото.

Атлан предаде пръчката на Нацри и сбръчканият учен я отнесе до кръгъл каменен олтар. В плитък жлеб, издълбан в камъка, лежеше желязна пръчка. Един помощник-строител внимателно я извади и почисти жлеба от прах с метличка от пера.

Лампите светеха и пръскаха капки масло по краищата на олтара, докато другите учени се събираха наоколо.

Нацри предпазливо постави дървената пръчка в жлеба.

Пасваше точно.

Атлан беше показала, че може да пътува навсякъде по света и с няколко прости инструмента да прави точни мерки, които и позволяваха да строи обсерватории, библиотеки и колонии въз основа на единни планове и доказани факти.

Видели резултата, другите учени се върнаха към заниманията си.

Нацри отправи на ученичката си най-голямата възможна похвала.

— Добра работа.

Тя преклони глава. Чиракуването й беше приключило.

— Майсторе.

С трепереща ръка старецът й даде знак да го погледне.

— Не. Сега сме равни, майсторке.

Чула обръщението, Атлан ахна. Знаеше какво ще се случи, ала нямаше представа какво ще означава това.

На другата сутрин Атлан се срещна с Нацри и още трима майстор-зидари пред главната зала на обсерваторията, отдалечена от другите ниски каменни сгради на учените. Покритите й с мазилка стени искряха на яркото лятно слънце — смесени с жълтата боя песъчинки слюда отразяваха светлината не за красота, а за да се виждат от далечни кораби, приближаващи се денем. Вятърът обещаваше освежителен дъжд. Но сега небето беше ослепително синьо, облаците — малки, високи и чисто бели.