Джудит Ривз-Стивенс - 12-те вятъра

Приключил с изчисленията, Мардохей се изправи и отиде при отсрещната стена, за да преброи шестоъгълните клетки, обхващащи разстоянието от кариерите в Нан Иоа до Нан Моар. Лисафина държеше лампата до стената, докато Адма издълба с костено шило ямичка в стенната мазилка на мястото, което той й показа. Влажната и кисела миризма на мазилката притъпяваше почти сладкия аромат на китова мас, горяща в черупката.

Точката, която Мардохей обозначи, бележеше мястото в открито море, откъдето не се виждаше суша и където пътеводителят трябваше да промени ориентацията си по следващата звезда. Тя лесно се разпознаваше, тъй като се издигаше над хоризонтна дъска, стига тази дъска да се държеше на точно разстояние от очите, определено от червения възел на пътеводителското въже.

За да стигне от кариерите до тази колония, пътеводителят се нуждаеше от една хоризонтна дъска, три различни въжета с точно измерени и оцветени възли и познаване само на осемнайсет звезди. Плаването между всички местни острови и до най-близката голяма земя изискваше познаване на по-малко от двеста звезди.

Но познаването на звездните пътища между всичките дванайсет колонии и родината — тоест плаването навсякъде по света през всеки сезон — изискваше познаване на над две хиляди и четиристотин звезди, плюс признаците на морето, облаците и ветровете. Онези, които притежаваха такова знание, бяха майстори на звездните пътища, ранг, на който Мардохей се беше посветил преди пет години и който можеше да получи след още една петилетка учение. Тогава щеше да е на двайсет и щеше да прекара последните няколко години в пътешествие около света — в търсене на промени в звездните пътища, така че и други да се учат след него.

Адма запълни с яркочервена мазилка дупката, която беше направила в стенната карта. После с помощта на тънки игли от рибени кости Мардохей опъна парче фина връв по точно изчислената дъга между предишната и новата точка, за да го насочва, докато издълбае и оцвети пътя.

Когато вдигна кремъчния си инструмент към стената, земята се разтърси.

Лисафина ахна и от отворената лампа, която държеше, потече огнена диря. Беше разляла маста.

Адма погледна съученичката си с неодобрение.

— Просто Земята расте.

Мардохей се усмихна.

— Не съвсем, мъничката ми. Големината на Земята не се е променила през всичките години, откакто я измерваме.

— На равноденствието! — възкликна тя.

Мардохей кимна. По обичай, на всяко равноденствие измерваха дължината на сенките, хвърляни от перпендикулярни прътове, поставени на различни известни разстояния от централния кръг на света. Често възлагаха на млади ученици задачата да демонстрират елементарна геометрия. Използвайки разликите между тези дължини, те можеха да изчислят обиколката на Земята.

Адма гордо изрецитира знанието си.

— Но Земята се променя!

— Земята се променя — съгласи се той. — Както и моретата.

— Само че бавно!

— Обикновено. — Мардохей забеляза скептичното изражение на Лисафина и реши да доразвие отговора си. — Бил съм на планини далеч навътре в сушата и високо над всяко море, където съм откривал мидени черупки и скелети на риби. Това е възможно само ако в древни времена върховете на тези планини са били под водата. Следователно части от Земята наистина растат, но не и самата Земя.

Лисафина го гледаше невярващо, затова Мардохей превърна и съмнението й в урок.

— Имаш право да се съмняваш в твърденията, на когото и да е, Лисафина. Но не само аз съм виждал такива черупки и скелети. И колкото повече хора видят нещо, колкото повече пъти нещо бъде видяно, толкова по-вероятно е то да е вярно.

Момиченцето продължаваше да се съпротивлява срещу непознатото, типична черта на акуилите.

— Никога не съм виждала такова нещо.

— Не е възможно всеки да види всичко. — Помощник-майсторът посочи златния лист, покрит с фините, сложни йероглифи на звездните пътища. — Затова всеки е длъжен да записва каквото вижда, за да го сподели с други и да увеличи знанието. Така се учим.

Земята отново се разтърси.

Съмнението на Лисафина прерасна в уплаха.

— Трябва да излезем навън.

— Не сме начертали докрай пътя — възрази Адма.

— Ще го довършим по-късно!

Мардохей поклати глава. Адма имаше право. Веднъж започната, задачата трябваше да се довърши. Ала преди да измисли урок за дълга, за да внуши тази идея на Лисафина, той чу тичащи стъпки в коридора, водещ към залата.