Джудит Ривз-Стивенс - 12-те вятъра

— Въпросът е, че не надава вой да му пратим адвокат. Това не е нормално.

Роз го потупа по ръката с папката, която я бе помолил да донесе. Беше оставила другото нещо, което Лайл искаше, в малък кашон на масата до него.

— Точно така пише и тук.

Лайл взе кафявия плик и прегледа скромното му съдържание. Живот, сведен до наръч документи. Университетски дипломи. Банкови сметки. Кредитни сведения. Шофьорска книжка. Данъчни декларации.

— Той наистина не е нормален. — Роз протегна ръка и измъкна две прихванати с телбод страници от края на папката. — Виж тук. — Тя му подаде доклад от Отдела за криминални разследвания на въоръжените сили. — Когато е постъпвал във военната лаборатория, е трябвало да получи достъп до класифицирана информация от Министерството на вътрешната сигурност.

На първата страница имаше печат с надпис „отхвърля се“. Лайл бързо прочете документа и сви рамене.

— Не виждам защо не са му дали ограничен достъп.

— Точно така. Обадих се на разследвалия го агент. Каза, че нямало какво да разследва. Нямал роднини, с които да разговаря, нито близки приятели. Не успели да съберат достатъчно информация, за да направят преценка.

— Има ли вероятност Уиър да е в програма за защита на свидетели?

— И това проверих. Няма данни. Пък и нали имаме снимки от шофьорските му книжки, откакто е навършил шестнайсет. Същият човек, същото име, само че по-възрастен.

Лайл взе кашончето, в случай че стратегията му успее, и се насочи към вратата за коридора.

— Шефе? — Разбра какво ще каже Роз само по гласа й. Боеше се, че го приема емоционално. — Дел беше и мой приятел.

— Ще го имам предвид.

— Тогава давай.

— Точно това възнамерявам да направя.

Всичко се беше променило и Дейвид Уиър знаеше защо.

След месеци фалстартове и задънени улици най-после нещо обещаваше да му спаси живота. Благодарение на Джес Макклейри.

Вътрешният му часовник и стомахът му подсказваха, че е около осем сутринта. Не си спомняше кога и дори какво е ял за последен път, но храната трябваше да изчака реда си. В момента имаше само едно желание: да се махне оттук и да чака обещаното обаждане на Джес. Щатската полиция представляваше мимолетен проблем. В края на краищата формално той не беше направил нищо лошо. Нито предишната вечер, нито през нощта. По-късно щеше да мисли какво да прави с Айрънуд. Джес ясно му бе дала да разбере, че може да работи единствено за нея.

Тихо проскърцване предизвести отключване на ключалка. Освен изнервящото съскане на климатика, отекващо в мръсните плочки на стените, това беше първият звук от повече от час.

След миг вратата рязко се отвори, сякаш човекът на прага искаше да го стресне. Е, не успя.

Дейвид позна мъжа от нощта при склада. Щатските полицаи бяха отстъпили пред него, въпреки че не носеше униформа. Синя риза с къси ръкави. Тъмносин панталон като на техник. Тъмната му прошарена коса изглеждаше сплескана, като че ли е носил шапка.

Сега се беше преоблякъл. Тъмен костюм, бяла риза, сива вратовръзка, досадно.

Мъжът затвори вратата и седна на стола срещу него. Остави малък кашон на пода и кафява папка на масата. На корицата Дейвид прочете собственото си име.

— Искате ли да повикате адвокат?

— Нужно ли е?

— Не знам. Вие знаете ли?

— Аз съм свидетел на престрелката. Не бях въоръжен.

— А, да, престрелката. При склада, където открихме труп на покрива. И федерален агент, убит с ракета „Стингър“.

Последната информация вече го стресна. След престрелката оковаха китките му в белезници и го качиха на задната седалка в полицейска патрулка за разпит, докато един от униформените се занимаваше с Доминик Ласал. След половин час му свалиха белезниците и го закараха в полицейското управление в Атлантик Сити. Никой не спомена за убит федерален агент или ракета „Стингър“.

— Заподозрян ли съм?

— О, да.

— Но аз не съм стрелял.

— Кой твърди, че сте тук за това?

Дейвид се замисли. Отделът за криминални разследвания? От момента, в който свали първите си файлове от военната лаборатория, знаеше, че може да го заловят, дори възнамеряваше да си признае всичко, когато и ако този момент настъпи, да съобщи за направените от него открития и да се надява, че всичко ще свърши добре — само че това беше преди Джес.

— Нищо ли няма да кажете?

— Не знам кой сте.

— Джак Лайл. — Мъжът извади от вътрешния джоб на сакото си черен кожен портфейл и го разтвори, за да му покаже служебната си карта. — Айрънуд инструктирал ли ви е как да се държите, когато ви арестуват? Или може би са ви подготвили неговите адвокати?