Джудит Ривз-Стивенс - 12-те вятъра

Обаче малкият започваше да става интересен.

„В космически кораб ли съм?“

Дейвид току-що се беше свестил на удобна широка седалка като в първа класа на самолет. Веднъж го бяха настанили на такава поради запълване на местата в икономичната класа. Обстановката се вписваше в същата характеристика. Луксозна. Заоблени стенни панели, около метър и половина широки, с вдадени навътре светли овали, които можеха да са прозорци, но в момента бяха непрозрачни. Заоблен таван с непряко осветление, скрито под дълъг панел в центъра, който минаваше по дължината на салона.

Ноздрите му се разшириха, доловили леко кисела електрическа миризма.

Това вече наистина беше мирис на „самолетен салон“. Той затвори очи и чу приглушени перки, раздвижващи въздуха. Електрическо жужене — генератор, — но липсваше усещане за движение и шум от двигатели. Все още се намираше на твърда земя.

Наведе се рязко напред, сещайки се за една друга миризма. Слепоочията му се пръскаха.

Газ.

Сега си спомни. Спирането на джипа. Книжарят Гилдън. Пушечните изстрели. Тичането, бягството, всичко абсолютно несъзнателно. После таксито. И пътника. И…

Той се разшава и усети нещо твърдо под себе си. Закопчалка на предпазен колан. Повдигна се, за да погледне назад. Други седалки, само че не в редици, по-скоро на отделни групи. „Дневна. В самолет?!“ Точно зад тях имаше стена с кожена облицовка, а в средата й — затворена врата. Видя до нея цифрова клавиатура. Система за сигурност. Отваряше се с шифър.

Дейвид се обърна напред. На по-малко от пет метра имаше също такава стена с врата. Самолетът трябваше да е огромен. „Боинг“ 747? Двуетажен „Еърбъс“?

Изведнъж се разтрепери. Тениската и дънките му бяха подгизнали от дъжда. Не можеше да е бил дълго в безсъзнание, нито да са го откарали много надалече. Летището на Атлантик Сити. Единственото в района, от което можеше да излети толкова голям самолет.

Тогава видя телефона си на една седалка на няколко метра от него.

Изправи се бавно, като се озърташе за камера или шпионка, ала не забеляза нищо. Нима онзи, който го бе отвлякъл с такава сложна логистика, бе толкова безразсъден, че да му остави телефона? Всъщност какво го интересуваше?

Взел решение, той се хвърли към другата седалка и грабна джиесема си. Включен! Силен сигнал!

Въведе телефона за спешни повиквания и натисна клавиша за набиране. Екранът се промени.

Звънеше!

Дейвид притисна джиесема към ухото си.

Не чу нищо.

Плъзгащата се врата зад него се отвори.

— Оставете го на седалката. Върнете се на мястото си.

Той се обърна и видя дългокос мъж с черно яке, опрял длан на касата на вратата. Буйната му брада беше с цвета на косата му: ръждивокафява и прошарена. Не беше по-висок от него, но много по-широкоплещест.

Непознатият пъхна ръка под якето си с очевидно намерение.

Дейвид пусна телефона и седна.

Чу вратата зад него да се затваря и погледна назад. Мъжът го нямаше.

После предната врата се отвори и в салона влезе жена. Млада, по дънки и светлозелена риза. Светла кожа. Дълга червена коса, завързана на опашка. Дланите й бяха превързани — и в едната държеше малък пистолет, насочен към него.

Докато изучаваше Дейвид Уиър, Джес си припомняше уроците на Емил Греко по водене на разпит.

Колкото по-бързо изпълнеше тази задача за Семейството, толкова по-скоро можеше да предприеме самостоятелни действия. Може би дори да довърши онова, което се беше опитала да направи Флориан: да открие изгубената Тайна на Първите богове. Нямаше търпение да разговаря с Вилем и да научи какво знае той, но първо трябваше да се справи с поръчките на Сю-Лин.

— Кои сте вие бе, хора? Защо съм тук? — Дейвид Уиър изглеждаше по-скоро ядосан, отколкото уплашен.

Джес седна на безопасно разстояние от него и отпусна ръка върху ъгловатия тапициран подлакътник, така че нейният Р-3АТ да остане насочен към Уиър. Малкото оръжие тежеше около двеста и осемдесет грама заедно с пълнителя с шест патрона, но изстрелваше куршуми с кух връх и имаше значителен стопиращ ефект за големината си. Дом Ласал, семейният шеф на сигурността за това пътуване, беше настоял тя да го носи.

Дом я накара да обещае и че ще повали Уиър, преди да е направил и две крачки, ако опита някой номер. Куршумите с кух връх разкъсваха вътрешностите, вместо да пронижат тялото, затова нямаше защо да се безпокои, че ще пробие корпуса на принадлежащия на фондация „Макклеъри“ „Боинг“ 787.