Джудит Ривз-Стивенс - 12-те вятъра

Дейвид остана на мястото си, осветявайки кабелите на акумулатора с фенерчето. За миг си представи ситуацията по същия начин, по който виждаше структурата на гените и хромозомите — сякаш наблюдаваше отгоре. Видя своя джип. Другата кола. Себе си до джипа. Вратата на другата кола се отвори…

— Проблем ли има?

Шофьорът се изправи до отворената си врата — силует на фона на ярките фарове. Гласът звучеше познато.

— Нещо май е дало на късо от дъжда — отвърна Дейвид.

Чу ехо на трета кола. Приближаваше се от обратната посока. Бавно.

— Да ви хвърля до някоя бензиностанция?

Шофьорът крачеше към него. Познаваше го по лице, въпреки че не знаеше името му.

— Аз съм Винс Гилдън. Вие сте Дейвид, нали? Съседи сме. В склада. Наскоро се настаних в едно от задните помещения. Срещали сме се.

— Човекът с многото книги.

Онзи се усмихна.

— Точно така.

Дейвид кимна. Макар и равномерен, пулсът му кънтеше в ушите. Мъжът го беше поздравявал мимоходом, без да се представи.

Третата кола приближаваше.

— Чакайте първо да опитам нещо. — Дейвид прибра фенерчето в джоба си и двигателят на джипа потъна в сянка. — Бихте ли подържали за малко?

— Разбира се. — Гилдън постави, ръка върху капака и в същия миг се озърна към колата, която почти беше стигнала до тях. — Така добре ли е?

— Идеално. А сега подръжте и това тук.

Гилдън протегна длан и Дейвид тикна в нея положителния кабел на акумулатора.

Внезапно се разнесе сподавен вик и от ръцете на книжаря изскочиха искри. Затворило веригата с металното купе на джипа, тялото му отхвърча назад към пътя.

Дейвид вече се катереше по стръмния склон към надлеза. Бетонната повърхност беше суха и маратонките му намираха достатъчна опора. Спря зад един широк стълб, успокои дишането си и се заслуша.

Чу да се отварят две врати.

Третата кола. Самаряни или приятелчета на Гилдън?

Получи отговор, когато един непознат глас извика:

— Дейвид Уиър! Искаме само да поговорим!

Той остана на мястото си. Явно тези хора бяха угасили джипа му. Можеха да поговорят с него и в склада.

После чу гласове, прекалено тихи, за да долови думите. Отваряне и затваряне на багажник.

— Уиър!

По бетона плъзна лъч на мощен фенер. Дейвид инстинктивно се присви, но в дълбоката сянка на колоната нямаше защо да бои, че ще го осветят.

— Слез тук, иначе ние ще дойдем! — извика друг глас.

Значи бяха трима. Не, двама. Гилдън едва ли щеше да е в състояние да се движи в скоро време.

— Последна възможност, Уиър!

Той се поколеба. Агентите от ОКР никога нямаше да го арестуват на пътя посред нощ. Презаписът на секретна информация за личния състав от лабораторните компютри не налагаше подобна тактика. Тези хора сигурно го бъркаха с някого.

Започна да набира телефона за спешни повиквания. Със случая можеше да се справи полицията.

Изстрелян от пушка куршум улучи надлеза на три метра вляво от него и го обсипа с парещи бетонни осколки и прах.

За миг му се стори, че е ранен. После в ума му нахлуха множество образи. Живи снимки. На една от тях стоеше замръзнал зад бетонния стълб с телефон в ръка. На следващата изскачаше иззад колоната. Втурваше се нагоре по склона. Претъркаляше се и залягаше в безопасност още по-нагоре под надлеза.

Втори изстрел.

Писък на автомобилни гуми, крясъци.

Дейвид се претърколи по бетона и обходи с поглед хлъзгавия затревен склон към шосето.

Отгоре се чуваше шум от трафик, мокри гуми по асфалт. Дъждът се усилваше. Мълнии разцепваха небето.

Той се затича покрай пътя, като размахваше ръце с надеждата да спре някого, когото и да е.

Първите три коли профучаха, без да намаляват, през локвите и го измокриха до кости.

Четвъртата спря с поднасяне малко по-нататък и изсвири с клаксон. На покрива й имаше светлинно табло с усмихнати шоугърли. Реклама на казино.

Дейвид се затича към колата, отвори рязко задната врата, скочи вътре и се извъртя, за да погледне през замъгленото задно стъкло към размазания от дъжда автомобилен поток. Зад тях не беше спряла друга кола.

— Към най-близкия полицейски участък! — извика той през плексигласовата междинна стена. — Давай! — И беше отхвърлен назад, когато таксито потегли толкова бързо, че поднесе и вратата се затръшна.

Обзе го въодушевление. Щеше да се измъкне. Никога не беше реагирал толкова светкавично. Но пък и никога не бяха стреляли по него.

Чак тогава видя пътника на предната седалка. Извърнат назад, той пъхаше гъвкава тръба през отвора за плащане в плексигласовата стена.