Джудит Ривз-Стивенс - 12-те вятъра

Дейвид се насочи към джипа си. За своя радост чу само далечните самолети от летището на около километър и половина оттам и по-близкото слабо жужене на единствения електрически стълб на паркинга, на който имаше само една лампа. За разлика от мерилендската лаборатория, тук нямаше охранителни камери.

Той включи чистачките на предното стъкло за един оборот, за да изчисти последните капки от вечерния дъжд, после излезе на улицата, като спря да се озърне в двете посоки. По това време на нощта нямаше никакъв трафик. Оттатък беше паркиран самотен ван на фирма за кабелна телевизия и Дейвид мислено се обзаложи, че когато се върне на сутринта, ванът ще е на трупчета. В този квартал човек не биваше да оставя колата си без наблюдение.

Зави наляво и потегли към денонощния „Макдоналдс“, който се намираше най-близо до хотела му. Един шейк и два биг мака щяха да му дойдат добре — тази притъпяваща сетивата комбинация щеше да му донесе безпаметен сън. Пък и нямаше нужда да се тревожи за последиците от холестерола на петдесетгодишна възраст.

Включи радиото и продължи да натиска бутона за търсене, докато откри станция, по която течеше дискусия. Темата не го интересуваше — всеки разговор щеше да е по-добър фон от музиката, особено когато работеше върху някакъв проблем. Някой ден щеше намери време да си купи приставка, с която да включва айпода си в радиото на джипа, и това щеше да му позволи да слуша колекцията от звукови фонове: записи на шум от истински места, сгради, различни обстановки на открито. Обичаше да си представя мястото, където е направен съответният запис. От малък притежаваше способността да „разчита“ ехото и вибрациите. Това упражнение му действаше успокоително.

Засега обаче се задоволи с разговор и продължи да шофира, като следеше политическата дискусия и в същото време се опитваше да си спомни къде точно в Атлантик Сити е виждал магазин на „Епъл“ за приставката за айпода. И не преставаше да размишлява над генетичните проблеми.

Така и не разбра, че тази нощ, като всяка друга през последните три седмици, е под наблюдение.

Този път не само от БСР.

Екранът във вана следеше местонахождението на Дейвид Уиър в реално време чрез джипиес излъчвател, монтиран от Роз Марано.

— Не се връща в хотела — отбеляза Чан.

— Отива в „Макдоналдс“ — предположи Лайл. — Има един на „Рупърт“. — Уиър ядеше като вълк.

Младежът кимна и въведе часа на тръгване в дневника си.

На друг монитор Лайл забеляза блясък на фарове на паркинга. Прекалено голямо съвпадение за неговия вкус.

— Фордът потегля. Върни записа.

Чан отвори нов прозорец с приближаващата се към изхода на паркинга кола. После, докато камерата продължаваше да я следи на първия екран, той върна времето назад на втория.

Лайл наблюдаваше и двата екрана, докато фордът излезе от обхвата на камерите им, отдалечавайки се в същата посока като джипа на Уиър. На втория монитор джипът влезе назад в паркинга, фаровете му угаснаха и Уиър се върна заднешком към лабораторията си, отключи решетката и вратата и изчезна вътре.

Сега на паркинга не се движеше нищо.

Чан ускори записа. След две минути, които се равняваха на един час наблюдение, заключението беше очевидно.

— Сър, шофьорът вече е бил във форда. Трябваше да проверя паркинга с инфрачервения сензор.

Лайл вече звънеше на Роз с клавиша за бързо набиране.

— Здрасти, шефе — поздрави тя.

— Тръгваме.

— Прието.

Той се изправи и дясното му коляно изпука.

— Оставаш тук до края на смяната си. Заключи вратата след мен.

Чан потупа пистолета, който лежеше до дневника му.

— Готов съм за всякакви изненади, сър.

— Да се надяваме, че няма да се наложи. — Лайл отвори задната врата и с облекчение излезе навън. Макар и задушно, все пак беше по-прохладно, отколкото във вана. В небето изтътна огромен самолет. Спускаше се и включените му светлини за кацане улавяха конуси сияеща мъгла. Лайл автоматично го идентифицира като „Еърбъс“ 319. Разбираше от самолети.

Той нахлузи бейзболната си шапка на техник от кабелна телевизия и погледна към склада. Номер 5 още светеше. Негов наемател беше собственикът на форда, Винс Гилдън, който държеше антикварна книжарница в Мейс Ландинг и бе наел помещението преди две седмици, привидно, за да складира излишната си стока. Тогава му бяха направили пълна проверка и се оказа чист, но Лайл си отбеляза да се заемат по-сериозно с него.

След по-малко от минута иззад ъгъла се появи черен додж „Интрепид“, спря до вана и Лайл се качи до Роз. Тя го посрещна с широка усмивка.