Джудит Ривз-Стивенс - 12-те вятъра

Джес стъпи върху талпите, водещи към древната врата, фланкирана от изящно изваяни колони и декоративни релефи.

— Разбираш ли? — попита я Сю-Лин.

Тя разбираше. Семейството беше построило тази сграда, за да я скрие пред очите на всички.

— На пръв поглед, раннохристиянска иконография.

— Но какво виждаш ти ?

Джес знаеше, че братовчедка й не оспорва нейната компетентност. По-скоро я поставяше на изпитание, сякаш изпълняваше ритуал, за който Флориан не й беше споменавала. Ритуал, който водеше към откровение.

Овладявайки вълнението си, решена да успее, Джес внимателно проучи входа на храма.

— От геологическа гледна точка камъните явно са варовикови. Характерни са за този район, лесно се добиват. Когато са построили светилището — черквата де, стените й трябва да са били чисто бели. Като фар в море от кал и колиби. Внушително.

— Ами релефите?

Тя погледна вляво от вратата, към каменна колона с изваяние на жена в туника.

— Онази фигура там носи атрибутите на Мария, майката на Иисус. Към сърцето си притиска кръст с лъчист кръг над раменете, сиянието около главата й очевидно е нимб.

— Очевидно.

— Зад дясното рамо на жената се вижда мъжка фигура. — Джес мълчаливо анализира релефа. Беше много изтрит, повече от жената, което й се стори странно. Дланите и пръстите на мъжа изглеждаха неестествено дълги, дори за този примитивен стил на изображение. Отчетливостта им се бе изгубила, но палецът и показалецът се докосваха, образувайки кръг, докато останалите пръсти бяха извити под друг ъгъл. — Не са се запазили много детайли, обаче той прави благославяш жест, тъй че може да е Йосиф. Може би дори Йоан Кръстител. Определено е спътник на Мария.

Тя посочи другото рамо на фигурата. В този участък изветрянето на камъка не беше толкова силно.

— Онова слънце с дванайсет лъча, излизащи от центъра, трябва да е Светият дух.

— А сега ми кажи какво всъщност виждаш.

Джес кимна и погледът й проникна зад булото, с което дедите й бяха покрили тази сграда: за света — християнска черква, ала за Семейството — светилище на други, по-древни богове.

— Това не е Мария — започна тя, — кръстът е нашият, а не техният.

Семейството знаеше, че островърхият кръст, който женската фигура носеше, няма никаква връзка с християнството. Някои историци от външния свят обаче го определяха като туарегски кръст. Най-известният пример беше la croix d’Agadès , агадеският кръст, символ на древния търговски град Агадез в Централен Нигер. Този ранен знак имаше много варианти, свързани с други номадски общности из цяла Сахарска Африка.

В ново време островърхият кръст често се смяташе за символ на исляма, макар някои да предполагаха, че е възникнал като християнски знак преди 700 г. пр.н.е. Според други комбинацията от кръг и ромб датираше хиляда години по-рано и принадлежеше на култа към Танис, богинята на Картаген и съпруга на Ваал.

Единствено Семейството знаеше истинската история на островърхия кръст. Неговият произход стигаше по-далеч в миналото от финикийците — във времето на Първите богове, чийто символ всъщност беше. Причината за това оставаше загадка дори за учените на Семейството, но до ден-днешен всеки член на Дванайсетте рода продължаваше да носи характерния белег на тяхната вяра, стига да не привличаше излишно внимание.

„Кръстът на Флориан… тя би искала аз да го нося…“ Джес пропъди тази мрачна мисъл от ума си. Не бяха открили тялото на леля й. Кръстът й беше изгубен завинаги.

— Мъжката фигура — продължи тя. — Жестът, който прави с ръка, не е благословия. Това е нашият знак на Тайния свитък, на Преданията. — Този знак се използваше и сега заедно с определени изрази като парола между братовчеди от Макклеъри.

— И слънцето всъщност не е слънце — прибави Джес. — То има дванайсет лъча — масата на пазителите.

Тя замълча за миг, съзнавайки, че познатата символика сега придобива съвсем лично значение. Щяха да впишат името й в Преданията и да го преподават на децата от Семейството. Зачуди се дали от живота й ще остане спомен, история, която да бъде прибавена към стената на пазителите.

Джес премести поглед към колона отдясно на вратата. На нея беше изобразена мъжка фигура в туника. Камъните от тази страна също бяха силно изветрели и носът на фигурата отдавна липсваше, придавайки на лицето зловещ вид, почти като череп. Зад дясното рамо на мъжа се виждаше повито бебе. Зад лявото му рамо Джес различи сияен кръст, издигнат на далечен хълм. Около главата му, също като при женската фигура отляво, имаше бразди, представящи ореол.