Джудит Ривз-Стивенс - 12-те вятъра

Макар и да не беше точно като онези в Корнуол и Южния Пасифик, проходът много приличаше на тях.

Мерит си свали качулката и каската, смъкна ски маската и разкопча канадката си. Тук не духаше вятър и бе по-топло, а му предстоеше да измине значително разстояние. Онази Родригес му бе обещала по един милион долара за всеки донесен артефакт от кръглата маса. Като се прибавеше и изражението на Айрънуд, когато усетеше ножа да прониква в гърдите му, денят определено се очертаваше страхотен.

Едва направи първата крачка, когато чу някъде напред глухия тътен на експлозия.

Каквото и да бе скрито там долу, не го търсеше единствено той.

Възнамеряваше обаче да е единственият, който ще го вземе.

Джесика Бронуин Рут Теймар Елизабет Мириам Ан, рожба на Макклеъри, пазителка на Бостън и Рода Макклейри, се намираше на място, невиждано от никой друг от нейното семейство.

Раменете й натежаха от бремето на вековете и отговорността. Тя инстинктивно притисна облечената си в ръкавица длан към гърдите си, после си спомни, че е подарила кръста си на Дейвид.

Изправен до нея, той шумно издиша и топлият му дъх погали бузата й. Освободи се от примката на въжето, по което се беше спуснал, и Джес се изненада от изтощения му вид.

— Мислиш ли, че е това? — попита той и смъкна ципа на канадката си, после си свали качулката и каската. Тук беше малко по-топло.

Раниците, екипировката и радиостанцията на командосите паднаха на пода точно зад тях, хвърлени от двамата агенти от БСР. След това бавно спуснаха и Айрънуд.

— Не знам — призна тя и вдигна разпечатката, осветявайки я с фенерчето си. — Това кръгло помещение прилича на Небесна зала. По-голямо е, но е единствената кръгла структура на тази дълбочина.

— Тогава да започнем оттам, а?

— Ще започнем оттам! — изкънтя в затвореното пространство гласът на Айрънуд. Лайл и Марано се спуснаха по въжета зад него. — Според вас откога сред тия стени не са отеквали гласове?

— Човешки гласове ли? — попита Марано. Тя и Лайл затрупваха раниците с черен чакъл и едри камъни. — Или каквито и да е?

Айрънуд насочи показалец към нея и дръпна въображаем спусък.

— Ще видим, млада госпожице.

Лайл впери очи в часовника си.

— Бомбардировките ще започнат след четири часа и половина. Дотогава трябва да сме се отдалечили поне на няколко километра.

Джес отново разгледа разпечатката.

— Няма да имаме достатъчно време да видим всичко.

— Тогава да не се мотаем тук — подкани ги Айрънуд. — Да вървим.

Тръгнаха по коридора, като внимателно заобикаляха срутилите се отгоре камъни и скали. На някои места липсваха плочи от пода и когато насочиха лъчите на фенерчетата си в първия отвор, видяха друг коридор под техния. Понеже не знаеха какви подпори носят пода, те започнаха да се придвижват по-предпазливо, като проверяваха съмнителните камъни, за да се убедят, че са стабилни.

После стигнаха до първия стенопис.

Айрънуд плесна с ръце. Всички го осветиха с фенерчетата си и парата от дъха им образува облак, през който се взираха в неизвестно време, в неизвестен народ.

Бяха паднали части от мазилката, но това не правеше дългата около шест метра сцена по-малко изумителна. Тя изобразяваше пристанище и тъмнозелено море, с тъмни върхове, увенчани със сняг. Между морето и небето имаше кейове и сгради, някои на по два-три етажа. На високи стълбове се вееха знамена, повечето пурпурни, тук-там бели. Най-забележителният елемент на стенописа пред тях бяха корабите — ъгловати, с висок нос и кърма, с по два реда гребла, поне по четирийсет на всеки ред.

— Вижте ги само — дивеше се Айрънуд. — Това не са каботажни съдове. Плавали са по океаните.

— По какво съдите? — попита Дейвид.

— По формата на корпусите. Вълните в Пролива на Дрейк между Антарктида и Южна Америка са толкова големи, че могат да строшат на две даже голям кораб. Затова корпусите трябва да са конструирани като мостове — да издържат тежестта им, ако единият или другият им край изведнъж се окаже във въздуха. — Милиардерът кимна с възхищение. — Бивало си ги е тия хора.

Джес не се интересуваше от конструкцията на корабите. Тя гледаше като хипнотизирана големите им яркожълти гротове, върху всеки от които с кобалтовосиньо беше нарисуван прост, неорнаментиран вариант на кръста на нейното семейство.

— Туарегски кръст — каза Айрънуд и я погледна. — Знакът на Макклеъри, нали?

Дейвид разтвори няколкото си ката изолиращи дрехи, свали от шията си кръста и й го подаде. После приклекна, за да извади фотоапарат от чантата си. Джес здраво стисна тежкия сребърен символ в дланта си.