Джудит Ривз-Стивенс - 12-те вятъра

— Нашите не могат да ги спрат, Джак — обади се Роз. — Трябва да им помогнем.

Джес виждаше, че Лайл води вътрешна борба: да изпълни нарежданията или да последва инстинкта си. И тя имаше същия проблем. Озърна се към Дейвид, но той беше хванал Айрънуд за ръката.

— Откога е информацията в базата данни ГСРСА?

— Моята версия ли? От две хиляди и пета. Ааа… разбрах.

Както и Джес. Дейвид се беше сетил за нещо, което не бе хрумнало на никой от тях. Преди години, когато бяха създали базата данни ГСРСА, покривката от сняг и лед трябваше да е била няколко десетки метри по-дебела. И съответно системата им посочваше точка високо на планинския склон като най-бърз начин да стигнат до скритата структура, но след стопяването на толкова много лед може би се беше оголила друга пукнатина?

— Точно така! — Айрънуд несръчно разгъна разпечатката. Джес накара другите да приклекнат и да притиснат трите листа върху замръзналата земя, за да може Дейвид да ги проучи. Той неколкократно премести поглед от снимката към разпечатката и обратно, сякаш мислено въртеше трите различни заснемания на един и същи терен, докато си съвпаднат.

— Тук. — Показалецът му се плъзна по сателитната снимка и спря на място на около петдесет метра надолу по стръмния склон на хребета, който се канеха да пресекат преди началото на престрелката. — Има нещо. Страничен тунел. Шахта. Само на няколко метра под повърхността.

— На няколко метра ли? — повтори Джес. — Някой разбира ли от експлозиви?

Джак Лайл предпазливо се изправи, щадейки коляното си.

Роз Марано вече си смъкваше ръкавиците. Прерови раниците и започна да вади детонаторите.

През следващите двайсет минути чуха изстрели и още две мощни експлозии. После нищо. Никой не се върна да ги вземе. Дотогава Джес и Лайл вече правеха необходимото, за да придвижат оредялата им група и да осигурят безопасността й.

Докато Марано зареждаше експлозивите на посоченото от Дейвид място, Джес, Лайл и Айрънуд смъкнаха раниците и провизиите по хребета и ги скриха под набързо натрупана купчина камъни. Ако онези, който бяха нападнали капитан Ломас и неговите хора, дойдеха да търсят изостанали, нямаше да видят там нищо.

По-малко от половин час след последния взрив вече се беше спуснал здрач. По това време на годината мракът щеше да продължи само няколко часа, ала те бяха готови.

Марано дотича при тях зад една скална стена и с побелели от студ ръце свърза последните жици с дистанционното управление.

— Готови ли сте? — попита тя.

— Давай — отвърна Айрънуд.

Марано вдигна капачето на взривяващото ключе и го натисна. Скалната стена сякаш подскочи от острия трясък на взрива. След секунди отгоре им се изсипа дъжд от ситни камъчета и прах.

— Няма начин да не са чули — предупреди Лайл. — Да вървим!

Джес стигна първа до мястото. В пълната с прах дупка още се сипеха камъчета.

— Да! Отворили сме проход към нещо!

И се спусна вътре пак първа, защото само тя разбираше езика на скалните пластове. Увила въже около кръста и рамото си, тя се вмъкна в отвора, докато другите я държаха. Върхът на обувката й докосна дъното, попадайки в тясна цепнатина и тя ритна веднъж, после отново…

Земята под нея поддаде и тя пропадна, ахвайки, когато въжето изведнъж се опъна…

Джес се извъртя и се освободи от въжето, погледна надолу…

Черни камъни от експлозията… натрупани върху гладки квадратни плочи… под .

— Това е!

И тя се спусна в историята.

Натаниъл Мерит беше убиец и докато падаше от небето, видя следващите си жертви, подредени като пионки на шахматна дъска, в очакване да бъдат елиминирани.

Преброи седемнайсет противници, особено един, чийто ръст и силует не можеше да не познае. Айрънуд. Неочаквано, но не и нежелано.

С Мерит идваха двайсет наемници, на които се възлагаше да открият и документират подземната структура, преди на другия ден да започнат бомбардировките. След по-малко от шест часа щеше да съмне.

Доскоро хората му бяха бойци от Групо де операционес еспециалес на аржентинските военновъздушни сили. Ако мисията им успееше, щяха да бъдат възстановени на предишните си длъжности и операцията щеше официално да бъде призната, но дотогава щяха да се сражават в бели полярни камуфлажни униформи без отличителни знаци. Ето защо евентуалният неуспех не смущаваше генералите, които изпълняваха искането на фондацията „Макклеъри“, вместо заповедите на своето правителство.