Джудит Ривз-Стивенс - 12-те вятъра

— Да, само една снимка и чаша — съгласи се Лайл.

— Смятали сте, че те ще ви разкрият нещо важно за мен?! — Дейвид не вярваше на ушите си.

— Стандартен професионален метод — създаване на психологически профил.

— Чашата беше на човека, на чието място постъпих. Беше я оставил в кухненския бокс. Просто я наследих.

— Снимката обаче е твоя — не отстъпваше агентът. — От една семейна екскурзия. Направена е край Голямото мечо езеро в два двайсет и четири следобед на втори юли преди двайсет и една години.

Дейвид избели очи. Военновъздушните сили бяха положили огромни усилия да установят тези факти. За нищо.

— Януари деветдесет и четвърта. Калифорния. Нещо да ви говори?

— Земетресението в Нортридж. — Марано стрелна с поглед Лайл, който сви рамене.

— Едно от най-силните в Лос Анджелис навремето.

— Майка ми беше оставила целия ни багаж на съхранение там. Складът се намираше под един надлез. Надлезът се беше срутил. Стигнахме чак след два дни. Бяха отцепили целия район и булдозерите вече изриваха всичко. Нищо не остана. На връщане към автобусната спирка видях тая снимка да се въргаля на земята. Тя е единственото, което оцеля от вещите ни. Иначе няма никакво значение. Просто пълна случайност.

Девет часа след излитането им от Крайстчърч товарачът спусна рампата и Антарктида нахлу с вой в летящата пещера, мигновено поглъщайки всякаква топлина.

Внезапната промяна на температурата накара Дейвид да ахне. Вездесъщото ръмжене на вятъра и двигателите беше приглушено от ски маската, бойната му каска и качулката на бялата канадка.

— Всичко е нормално — извика в ухото му сержант Дод, командосът, към когото го бяха придали за скока. Стояха един до друг на безопасно разстояние от палетата, която готвеха за спускане. Други двама войници носеха тандемни парашути и щяха да скочат заедно с двама агенти от БСР. За всеобща изненада Айрънуд имаше богат опит като парашутист и успя да убеди в това командира на отряда капитан Ломас. Грамадният мъж щеше да скочи сам, както и Джес. На нея й отне още по-малко време да докаже подготовката си на Ломас.

Включи се зелена светлина и товарачът изтегли един лост на стената. Палетата светкавично се плъзна по рампата и се скри от поглед. Тандемните парашутисти бавно тръгнаха напред, докато първите деветима тичаха към рампата и бяха отнесени в синята бездна.

Тандемните парашутисти заслизаха заднешком по рампата, по двама от двете страни, като се държаха за насочващите въжета, докато стигнаха до края.

Дейвид дишаше с усилие ледения въздух. Вятърът шибаше екипировката му. Всички усещания бяха изключително силни. Той се вторачи в жиците и кабелите по тавана на товарния отсек и видя, че вятърът разкъсва изолацията им.

— Отпусни се назад! — извика Дод.

Дейвид усети, че пада. Зърна огромната сива опашка на глоубмастъра. За миг видя агент Марано, която се въртеше до него в тандем със сержант Чайлдрес, чу далечните й радостни викове. После усети, че се претъркаля във въздуха, и погледът му се насочи право към черните скали и белия сняг. Леденият вятър брулеше лицето му. Не можеше да си поеме дъх.

Чу приглушения вик на Дод:

— Гледай напред!

Опита се. Далече под себе си видя грамадните червени парашути на палетата. Ставаха все по-големи и по-големи…

Едва успя да си помисли, че ще се блъснат в тях, когато земята изведнъж отскочи настрани и той видя хоризонта. Безкраен сняг, замръзнало море край назъбен черен бряг и синьо небе, толкова чисто, че го заболяха очите, въпреки тъмните очила.

После хоризонтът се завъртя и Дейвид смътно осъзна, че парашутът му трябва да се е отворил. Погледна нагоре и ето, идеално разтворен чадър. Въздухът му се стори абсолютно неподвижен, навярно защото се движеха по вятъра.

— Събери коленете! Свий краката! — извика Дод.

Земята внезапно се устреми към него. Видя палетата, вече кацнала на около осемстотин метра. Другите парашутисти бързо събираха парашутите си. Слаб подскок и…

Все едно слизаше от скоростен ескалатор. С партньора си направиха няколко крачки и спряха.

— Изключително! — възкликна Дод. Две-три изщраквания на закопчалки и Дейвид беше освободен. Сержантът също се измъкна от ремъците си и започна да навива парашута.

Дейвид се огледа наоколо. Трепереше — не от студ, а от изживяването. За миг затвори очи и отново се озова в задръстването на Джордж Уошингтън Мемориъл Паркуей в нощта, в която всъщност започна всичко — с първата среща с Айрънуд във вашингтонския хотел „Хей-Адамс“. После отвори клепачи и все още стоеше на антарктическия лед. Имаше чувството, че събитията от последните няколко седмици са се случили само за един миг.