Джудит Ривз-Стивенс - 12-те вятъра

Ганеш се приближи от централната маса, хвана с трепереща ръка яката на туниката му и я дръпна надолу, разкъсвайки пурпурната му дреха на учен.

— Свършихме. Върви си и повече не се връщай тук.

Тел ’Чон се смая. Никога повече да не види тази зала?! Никога да не прочете друга книга? Никога да не узнае тайната, скрита зад платната на стените?

— Няма да си тръгна. — Не можеше да се откаже от търсенето на знание.

Ганеш го удари през лицето с пръчицата от слонова кост.

Младият учен се олюля от изумление и болка.

— Недей, майсторе!

Майсторът пак го удари. И още веднъж. Докато Тел ’Чон не издържа и отговори на ударите, блъскайки немощния учен със силата и гнева на младостта си.

Ганеш отхвърча назад, падна и ударът на черепа му в каменния под отекна като гръмотевица в голямата Зала.

Паникьосан, Тел ’Чон приклекна до него, но вече беше късно. Очите на Ганеш, гледаха, без да виждат, зениците му бяха разширени и кръвта течеше от раната на скалпа му само заради гравитацията — нямаше признаци за пулс.

Тел ’Чон се изправи. Нямаше да спечели нищо, като съобщи за случилото се. Отиде спокойно при лавиците и намери книгата, изброяваща плаванията на Пътешествениците от Белия остров до близките колонии през Бурното море.

Щеше да я занесе на колегите си в Никенк. Това бяха доказателствата, които им трябваха, за да изпълнят плановете си.

Спря на прага и погледна назад към тялото. Зачуди се каква ще е тяхната съдба — съдбата на онези, които отхвърляха доказаните факти за промяната и не се готвеха за нея. Имаше учени, които по-скоро щяха да умрат със старите си книги, отколкото да приемат предизвикателството и да напишат нови.

И после напусна Залата на Пътешествениците, за да не се завърне никога там. И нямаше как да узнае, че идните векове ще докажат правотата му.

Шумът беше оглушителен. Огромният товарен отсек на транспортния самолет С-17 „Глоубмастър“ представляваше тъпан колкото баскетболно игрище, постоянно удрян от четири ревящи двигателя, носещи го в небето над Антарктида.

По-малко от час след началото на полета Дейвид си направи тампони от тоалетна хартия и ги натъпка в ушите си. Помогна, но не достатъчно.

Опита се да се отпусне на седалката. Затвори очи и почти успя да се изолира от околния свят. Но спускащата се от стената брезентова седалка сякаш усилваше грохота на двигателите и стряскащият екот от маневрирането за зареждане във въздуха го изтръгна от дрямката с прилив на адреналин, който окончателно го разсъни.

Командосите обаче явно можеха да спят навсякъде, дори върху завитата с найлон палета с провизии. В отсрещния край на отсека. Някои хъркаха. Не и Джес, тя седеше от отсрещната страна на подобна сгъваема седалка и спеше. Дейвид й завидя.

Шест часа след началото на полета от международното летище Крайстчърч в Нова Зеландия, Джак Лайл спусна седалката до неговата. Подобно на другите пътници — включително Дейвид, дванайсетте командоси, Айрънуд, Джес и агент Марано, — той носеше бяла подплатена канадка и подплатен панталон в същия цвят. Когато дойдеше моментът за слизане, щяха да прибавят към облеклото и екипировката си още петнайсетина неща, но засега канадката и панталонът бяха достатъчни, за да им е топло в товарния отсек. Дори прекалено топло. Канадката на Лайл беше разкопчана.

— Как е?

— Бива. — На Дейвид му се искаше да бе взел айпода си, който вършеше идеална работа за прекратяване на разговори. Звуците на джунглата. Дори само мисълта за обливането с тези естествени шумове го накара да се отпусне. Мъничко.

— Гледай сега, малкия, ако си ядосан, че нещата се развиха така, съжалявам, обаче трябваше да си свърша работата. И поне при тебе всичко се оправи, нали така?

— Аха, супер — отвърна Дейвид. Не харесваше Джак Лайл, нямаше му доверие. Единствената причина да не му предявят обвинение в злоупотреба с държавно имущество и да не лежи във федерален затвор до края на живота си — още цели пет месеца, ако имаше късмет, — беше фактът, че Айрънуд настоя да спазят помилването, за което първоначално се бяха договорили. Нищо чудно, че неговите програмисти вече имаха договор с Националната разузнавателна служба да доразработят създадения от тях търсещ алгоритъм. Сега само милиардерът щеше да опере пешкира.

Дейвид не разбираше защо военновъздушните сили продължават да се интересуват от него.