Дейвид понечи да попита как, но Айрънуд вдигна ръка и го спря.
— Някак си са използвали значителното си влияние върху определени членове на аржентинското правителство, върху военните или… Не знам как са успели, обаче аржентинците ще бомбардират колонията с всички оръжия, с каквито разполагат.
— Сю-Лин — скочи на крака Джес. — Трябва да говоря с нея. Тя трябва да разбере, че прави ужасна грешка!
— Не, не, не. — Милиардерът й даде знак да седне на мястото си. — Даже тая жена да ти отговори, гарантирам ти, че само ще те разиграва, докато паднат бомбите.
— Вие имате план — досети се Дейвид.
— Вече е в действие. Аржентинците ще бомбардират след три дни.
— След три дни?! — ужаси се Джес.
Айрънуд кимна.
— Затова ние ще сме там след два.
В душата на Дейвид засия искрица надежда:
— Нали чакахме времето да се оправи?
— А, увеличавам разходите — направи физиономия милиардерът. — Гориво, самолети, екипажи. Военновъздушните сили осигуряват оборудване и хора за достойни граждански каузи, стига гражданинът да плаща цената. Около четири милиона долара според тях. Ще си струва и последния цент, ако открием неограбена извънземна колония. Или пък храм на вашите Първи богове, Джесика. Може би даже оня Бял остров, за който ми разказахте. По дяволите, ще се задоволя и с първите свидетелства за човешко обитаване на Антарктида. Каквото и да намерим там, ще се наложи да пренапишат всички учебници по история. Заради нас тримата. Защото не сме се отказали.
— А защо военновъздушните сили ни помагат? — повдигна вежди Джес.
Дейвид щеше да зададе същия въпрос. Не вярваше в съпричастността на военните към гражданските каузи.
— Защото… — Милиардерът разпери ръце, показвайки кабинета си и съответно всичко, което притежаваше. — Защото се отказах от помилването си, от всичките си гаранции, от по-голямата част от компанията си… за да стигнем там първи. Съгласих се след три дни да ме отведат, да ме използват за назидание и да ме хвърлят в затвора, може би до края на живота ми. Затова трябва да се погрижим откритието наистина да си струва.
Корнуол. 7322 г. пр.н.е.
Атолът Хави, 7418 г. пр.н.е.
Малта, 7567 г. пр.н.е.
Патагония, 7794 г. пр.н.е.
Антарктида, 7794 г. пр.н.е.
Вдигнал високо маслената лампа. Тел ’Чон се спускаше по витото стълбище в най-вътрешните покои на Върха на учените. Подготвяйки речта си, убеден, че ще постигне своето.
Мина през тесния вход и затвори отвора на лампата, за да я угаси.
Пътят в пещерата винаги беше осветен. От двете страни на прецизно издяланите камъни, които водеха от тясната кула на стълбището до Залата на Пътешествениците, бяха поставени високи мангали Пламъците се издигаха над металните решетки и димът им се виеше към високия таван, но въздухът в огромната пещера никога не ставаше опасен, дори в миналото, когато бяха пазили всички мангали по пътя, а не само всеки трети.
Това щеше да е един от аргументите му. Живата памет помнеше време, когато всички мангали в пещерата бяха горели непрекъснато, защото в земите около Върха на учените и пристанището на Карт под него имаше достатъчно гориво.
Сега обаче горите, нарисувани на стенописите в горните коридори, вече ги нямаше. По тази някога зелена земя растяха само редки храсти, безполезни туфи трева. Тъй като нямаше растителност, която да задържи почвата, ветровете година след година я отнасяха.
А снеговете, всеки зрящ можеше да се убеди в това, с всяка година се спускаха все по-надолу по планините. Понякога недостатъчно, за да го забележиш още на следващата зима — но я виж стенописите, виж релефа. През вековете, откакто художниците си бяха свършили работата, снеговете бяха напреднали с цели стадии.
Тел ’Чон вървеше бързо, защото се опасяваше, че Ганеш ще размисли и ще отмени аудиенцията. Но когато наближи края на пътя, видя, че високата порта на голямата Зала е отворена и мангалите от двете й страни, два пъти по-високи от останалите, пламтят, сякаш няма недостиг на гориво и никога няма да има.
Той спря за миг пред златния модел на кръста на Пътешествениците, изработен от самите тях. Прътът, който му служеше за стойка и в същото време изпълняваше ролята на резе на портата, беше увит с бели и пурпурни ленти. Иначе щеше да е опасен при боравенето с тежкия кръст, защото по долната му страна имаше остри шипове, които можеха да набодат непредпазливите длани и пръсти. Никой не знаеше за какво служат, въпреки че Пътешествениците очевидно ги бяха поставили там с някаква цел.
Читать дальше