Джудит Ривз-Стивенс - 12-те вятъра

След това всичко отново се промени. Дод дотича при него и бързо откачи резервния му парашут и ремъците, настойчиво сочейки към небето. Слънцето скоро щеше да залезе и вече се смрачаваше.

Дейвид погледна нагоре, чул рев на други двигатели, не на глоубмастъра. На синия фон видя черен силует, от който се изсипваха тъмни точици, раздалечаваха се едни от други и разцъфваха в чисто бели парашути.

Бяха спечелили надпреварата с минути. А сега им предстоеше война.

— В армията ли си получила тая подготовка? — попита капитан Ломас.

— В частна охранителна фирма — отвърна Джес. Застанали един до друг, те свиваха парашутите си с бързи, пестеливи движения. Командосът преосмисляше всичко, което можеше да й е казал, и тя знаеше причината. Беше скочила от транспортния самолет като войник, отиващ на битка, защото знаеше, че тъкмо това им предстои. Дръзко дръпна шнура, предизвиквайки парашута да не се отвори, после майсторски го насочи и се приземи на около два метра от палетата, само шейсетина сантиметра по-далече от Ломас.

— Участвала ли си в битка?

Джес кимна. Зърна нещо с периферното си зрение и погледна нагоре. Видя друг транспортен самолет, други парашутисти. Видя ги и Ломас. Без да приказват повече, те извадиха ножовете си и бързо разрязаха найлона на палетата.

След по-малко от десет минути бяха въоръжени и екипирани. Ефрейтор Ротстийн, отговарящ за комуникациите и дислоцирането, потвърди, че не са се отклонили от координатите: плоска скала на безименна планина. Но въпреки че се намираха само осемстотин метра по-надолу от планираното място на кацане, обиколният маршрут, по който трябваше да минат, за да пренесат екипировката си по неравния скалист склон, беше дълъг почти три километра.

Ломас нареди на четирима от хората си да се отправят по най-краткия път, право нагоре, да намерят и обезопасят пукнатината, маркирана на дисплея на ГСРСА. Капитанът предвиди трийсет минути за изкачването на авангарда дотам и близо час за втората група с екипировката. Дотогава вече щеше да е нощ. Щом всички се съберяха на мястото, сапьорите щяха да поставят зарядите и да отворят шахта към структурата. Оттам щеше да поеме господин Айрънуд — до пристигането на хеликоптерите от американския военен кораб „Рузвелт“ след два дни.

Джес виждаше само един проблем в този план.

— Някой да забеляза дали другите парашутисти имат палета с провизии? Аз не. Може да са се приземили точно при пукнатината.

— Тогава ще знаем къде да ги търсим — отвърна Ломас и даде заповед за тръгване.

Командосите носеха двайсет и две килограмови раници, освен личното си оръжие и екипировка. Агентите и цивилните имаха по-леки, тринайсеткилограмови раници, но при трийсет градуса под нулата това усилие си казваше своето. Бяха спрели да си починат.

Трикилометровият път до пукнатината не съответстваше на топографските карти и сателитните снимки на Ротстийн. Най-високите върхове пак можеха да се използват за ориентири, но голият терен под тях беше различен.

— Картите са отпреди осем години — обясни на Джес ефрейторът. — Сателитните снимки са от миналата година. Теренът вече се е променил. Останала е само половината от миналогодишния сняг.

Айрънуд погледна картите и снимките, които сравняваха с действителната обстановка.

— Знаем къде трябва да отидем. — Той посочи с показалец точката, отбелязана на топографската карта. — Знаем също, че сме тука — отново посочи милиардерът. — Хайде да минем напряко по оня нов хребет. Би трябвало да ни спести около километър.

Ефрейтор Ротстийн насочи бинокъла си натам, огледа края на хребета и реши, че е проходим. Тъкмо нарамваха раниците си, за да продължат пътя, когато Джес чу кухия пукот на далечна стрелба.

Командосите за броени секунди се освободиха от провизиите и раниците и се затичаха напред, нареждайки на цивилните — Джес, Дейвид, Айрънуд, Лайл и Марано — да останат там, докато някой дойде да ги вземе.

След пет минути, прекалено рано, за да може втората група командоси да е стигнала до обекта, иззад един тъмен хребет се издигна облак черен дим, последван от кънтящ екот.

— Нали щяха да го бомбардират? — рече Дейвид.

Джес разбра какво става и стомахът й се сви.

— Взривяват отвор. — Чувстваше се безсилна.

— Първо ще го ограбят. — Айрънуд се извърна и разпери ръце от отчаяние и ярост. — Толкова път и за какво?!

Пак далечни изстрели. Нов облак дим и продължителен грохот.