Джудит Ривз-Стивенс - 12-те вятъра

— Знаех си! — триумфално възкликна милиардерът. — Всичко си идва на мястото. — Той посочи кръста на стенописа, без да го докосва. — Никой, абсолютно никой не знаеше откога датира тоя символ. И ето го доказателството, че тръгва оттук! Разпространил се е в Средиземноморието, сигурно чрез финикийците — никой не знае те пък откъде са дошли. И оттам на юг в Северна Африка, където са го съхранили туарегите. Тия пустинни номади сигурно са клон на твоя народ, Джесика. Живеят в матриархат. Мъжете носят було, а жените ходят с открити лица! И са съседи на догоните. Близо до голямата библиотека на Тимбуюу. Всичко съвпада!

— Какво им е специалното на догоните? — попита Лайл.

— Предполага се, че са получили висши астрономически знания от извънземни — услужливо поясни Марано.

— Ако случайно някой не е забелязал, на тая рисунка няма извънземни — отбеляза специалният агент. — Само хора.

Лъчът на фенерчето на Джес се плъзна по стенописа. Лайл имаше право. Навсякъде бяха изобразени схематични фигури, дребни и тъмни: по корабите, кейовете, алеите покрай пристанището. Всички с по две ръце, два крака, една глава.

— Естествено, щом са достатъчно близки до нас, за да се кръстосваме, басирам се, че отдалече изобщо не изглеждат различни — тросна се Айрънуд.

Джес се обърна към Дейвид.

— Трябва да продължаваме нататък.

— Ще ви настигна. — Той засне серия панорамни кадри и преди да стигнат до първия завой, вече отново вървеше до нея. — Още колко?

Тя нямаше нужда да поглежда разпечатката.

— Двайсет метра надясно след другия ъгъл.

Там откриха втори стенопис. Въпреки че някои участъци бяха повредени, Джес видя групи животни, някои в кошари. В една постройка, очевидно кланица, колеха добитък, дъбеха кожи, мелеха кости за нещо.

— Какви са? — Дейвид правеше снимка след снимка. — Лами ли?

— Напълно възможно. — Лъчът на фенерчето на Айрънуд спря върху въпросните животни. — Определено са приспособени към студа. Вижте каква рунтава козина имат.

— На Антарктида никога не са откривани кости от бозайници — каза Марано.

Милиардерът не сметна този аргумент за съществен.

— Никой не е откривал и тая колония. Щом тия хора са плавали около света, защо да не са донесли полезни животни от Южна Америка?

— Насам. — Двайсет метра по-нататък Джес отново стоеше пред затворена двукрила врата. Крилата й обаче не бяха дървени.

— Злато?! — Дейвид вдигна фотоапарата.

Айрънуд поклати глава.

— Потъмнели са. Може би са от месинг или бронз.

— Бронзът не е точно свръхмодерен извънземен метал от космическата ера. — Джес съжали за думите си още щом ги произнесе. Без този човек тя изобщо нямаше да е там. Беше й помогнал дори когато собственото й семейство я изостави.

Милиардерът прие забележката й добродушно.

— Може би извънземните са им дали тоя материал, защото са знаели, че с примитивни технологии не може да се постигне повече. — Лъчът на фенерчето му затанцува по вратата. — Някой познава ли тия знаци?

Двете крила бяха широки по около метър и двайсет, два и половина метра високи, с по дванайсет вдлъбнати плоскости, върху които бяха гравирани миниатюрни фигури.

— Някаква писменост? — Дейвид фокусира фотоапарата си.

— Не е клинопис — отвърна Айрънуд. Той си свали ръкавицата и прокара показалец по фигурите на дясното крило. — Има достатъчно повторения, за да е азбука, а не пиктограма. Това може да е основата за първата писменост.

Марано също докосна някои от знаците.

— А може дизайнерите от деветхилядната година преди Христа да са смятали, че това върви най-добре със завесите.

Джес престана да ги слуша и се опита да не мисли как биха реагирали другите пазители на факта, че външни хора пипат собственост на Семейството. Натисна леко лявото крило и то поддаде.

— Удивително! — възкликна Айрънуд. — Пантите още са здрави.

Джес натисна крилото още по-силно. Вратата се съпротивляваше, но бавно се отвори навътре с остро скърцане. Тя пристъпи напред и другите я последваха, осветявайки помещението с фенерчетата си.

Сърцето на Джес се сви.

— Не е същото — каза Дейвид.

Кръглата зала беше два пъти по-голяма от корнуолската и по ниския й купол нямаше звезди. Стенописът изобразяваше пристанищен град, навярно същия като на първата фреска, която бяха открили.

Джес с усилие сподави разочарованието си.

— Чудя се дали това място наистина е изглеждало така. — Дейвид привлече вниманието й с лъча на фенерчето си, осветявайки скалистите черни планини, увенчани със сняг, на хоризонта. На отсрещната стена бяха представени пристанището и морето. Лъчът му се насочи към линията на океанския хоризонт. — Онова там айсберги ли са?