Джудит Ривз-Стивенс - 12-те вятъра

До първата врата Джес спря, за да претършува полиците с провизии за извънредни ситуации и торбички със стерилизирана вода. Имаше и порциони от австралийската армия и тубички вегемит — австралийска паста от мая и малц.

Навън ги лъхна хладен пустинен въздух. Беше нощ и звездите ярко блестяха, Млечният път ги обливаше с водопад от светлина. Дейвид каза, че никога не е виждал такова нощно небе, а тя отвърна, че небето в тундрата е подобно, макар и с други звезди и искрящо северно сияние.

Отметнала глава назад и вторачена нагоре, Джес се наслаждаваше на нощната прохлада. Двамата откриха Южния кръст. Останалите звезди, повечето видими само от Южното полукълбо, си останаха анонимни за тях. Това обаче не ги правеше непознати.

— Същите звезди, каквито са виждали те — изрече мислите й Дейвид.

Изкачиха ниско възвишение, откъдето забелязаха обещания от Никлас транспорт. Само на стотина метра от тях, под навес от гофрирана ламарина имаше воден резервоар, химическа тоалетна и два прашни ландроувъра от същия модел като онзи, който ги беше пресрещнал на идване.

Дейвид я погледна въпросително.

— Авариен пункт за охранителите, които патрулират в района — поясни Джес. — Ако колата ти се повреди тук през лятото, можеш да умреш.

Бързо се спуснаха при навеса и огледаха колите. Ключовете лежаха на стелките под воланите.

След като се увери, че единият джип пали и резервоарът му е пълен, Джес хвърли ключовете на другия в храсталака. Краткият отдих от спомена — и ужаса — за насилствената смърт на Виктория свърши. Никлас, Бакана и Томасо Морети ги бяха освободили, но вече бяха сами. Повече нямаше да получат помощ от Семейството.

Тя седна зад волана и Дейвид се настани до нея. На таблото имаше навигационна система и тя предложи да я включат.

Намираха се на около три километра и половина от входа на Кантората. Тук нямаше пътища, но маршрутните точки на навигацията щяха да ги насочат към шосе 87.

— Където сигурно ще ни чакат — отбеляза Дейвид.

— Така е. Тогава… накъде да тръгнем? — Джес затаи дъх с надеждата, че спътникът й ще измисли нещо. Начин да изпълнят обещанието й към Никлас, Бакана и Морети.

— Към Антарктида.

— Как? Даже да бях сама, нямаше да успея.

— Тогава ще поискаме помощ.

— От кого?

— От някой, който също иска да иде там.

Нощта беше ясна, но духаше леденостуден вятър. Тел ’Чон с усилие държеше кожуха си затворен, докато бавно напредваше в снега към общата къща.

Знаеше, че толкова късно акуилските работници от Никенк вече спят и несъмнено сънуват поредния снеговалеж, заради който утре няма да излизат никъде. Ала кайските корабостроители и писари още работеха на светлината на лампи с китова мас, завързваха възли на пъстрите си въжета, за да регистрират продукцията на колонията. Будните можеха да бъдат опасни, защото докладваха директно на флотските майстори в Карт. Ако узнаеха за присъствието му там и чуеха слухове какво е направил, какво носи и какво замисля с другите учени, с тях щеше да е свършено.

Тел ’Чон почука и Солон му отвори вратата. Въведе го припряно вътре и пак я затвори, като я покри с пластове кожи, за да я изолира от ледения вятър. В общата стая беше топло и тя ходеше с непокрита глава. Намазаният й с мас бръснат скат лъщеше.

Другите шестима от тайното събрание чакаха на масата край огъня. Лампите хвърляха мъждукаща светлина по тъмните им лица. Пушекът от горящата мас се смесваше с богатия кипарисов мирис на гредите, стените и самата маса.

Никенк беше създаден, за да сече кипарисовите гори на тази земя, която един ден щеше да се нарича Патагония, и Белият остров зависеше от неговата продукция, първо за корабостроителниците, а с всяка изминала година и все повече за гориво.

— Носиш ли я? — попита Солон.

Тел ’Чон бръкна под кожуха си и измъкна кожената торба, от която извади своя скъпоценен и опасен товар. Беше увит в пурпурната тъкан на учен и той го остави на продълговатата дървена маса.

— Ето — каза Тел ’Чон. — Заплатих с кръв.

Той видя изражението на своите съзаклятници, разбрали, че слуховете са верни.

Холч разви плата и за миг всички в стаята зяпнаха в почуда златната книга от Залата на Пътешествениците. Досега никой не беше виждал такова нещо извън стените на Карт.