— Ами другите охранители?
— Ако ми имате достатъчно доверие, за да ми дадете пистолета, може да се престорите на мои пленници.
Без да се поколебае нито за миг, Джес взе оръжието от Дейвид, извади пълнителя, увери се, че затворът е празен, и го подаде на бодигарда.
— Вече ти имаме доверие.
Джес, Дейвид и Бакана вървяха бавно с ръце на тила по дългия коридор на Кантората. Бодигардът, който се представи като Никлас, крачеше зад тях с празния пистолет и с лаптопа на Виктория подмишница. Тейзърът висеше на колана му, но пълнителят му беше в джоба на Джес.
Учените, които ги срещаха, не се опитваха да ги спрат и дори да попитат какво става, въпреки че сигурно съзнаваха изключителността на ситуацията — за пръв път се случваше цялата Кантора да бъде заключена. Джес имаше представа защо се извръщат: в Семейството се смяташе за нормално да не знаеш всичко, затова и бяха изгубили навика да задават въпроси.
„Тъкмо това се опитваше да ми каже Дейвид… Ето в какво сме се превърнали — помисли си тя. — В слепи роби на традицията, криещи знанията, които излизат извън рамките на общоприетото. Така ли сме изгубили тайната?“
Спряха само веднъж, когато Никлас се вмъкна в един склад и донесе отвътре масленозелена риза за Дейвид, за да скрие раните на гърдите си.
Скоро стигнаха до сърцето на подземния комплекс — широка трийсет и дълбока сто и петдесет метра шахта, над която се издигаше портален кран като онези в корабостроителниците. През петдесетте години той беше спускал и вдигал оборудването, необходимо за пробиване на тунелите, а през деветдесетте — за разширяването на комплекса. Днес кранът се използваше само от време на време, когато пристигаха по-големи пратки за съхранение.
За хората и по-малките тежести имаше два открити асансьора с кабини от телена мрежа в двата срещуположни ъгъла на шахтата. По-големият побираше товари с големината на малка кола, а по-малкият можеше да превозва до десет души. Никлас и пленниците му се качиха на втория.
Асансьорът се заспуска бавно и шумно покрай сякаш безкраен низ от енергоспестяващи крушки, свързващи малкия квадрат от светлина горе с малкия квадрат от светлина долу.
Кабината спря с дрънчене на дъното и плъзгащата се метална врата се отвори, разкривайки голия скален под на архивния тунел. Ожулените и издълбани линии по стените и тавана бяха успоредни на тънките тръби, по които минаваха електрическите кабели, и на големите цилиндрични въздухопроводи.
Откриха Томасо Морети в стая 314. Нисък, топчест, с оредели кичури прошарена кестенява коса, спускащи се до раменете му, семейният астроном седеше пред компютъра си и се взираше в сложна диаграма, на която между различните точки на координатна мрежа просветваше тънка червена линия.
За Джес присъствието на супермодерен компютър в грамадна пещера, натъпкана с кашони, книги и древни свитъци, беше нещо обичайно. Но навярно не и за Дейвид. Искаше й се да научи впечатленията му, отново да чуе гледната му точка. Зачуди се дали изобщо някога ще разговарят като преди. Надяваше се да имат такава възможност.
Астрономът беше толкова погълнат от работата си, че се сепна, когато Джес го докосна по рамото. Но се зарадва на посетителите — тук не му идваха много гости. Явно не бе чул сирената, тъй че не се наложи да му обясняват нищо за случилото се.
Тя му каза за какво са дошли.
Морети наклони глава, заинтригуван и зарадван, че може да помогне на една нова пазителка.
— Проблемът не е много сложен. Слънчевата система е динамична, постоянно се променя и точното повторение на една и съща планетна конфигурация… Е, това би могло да се случи само веднъж на повече от… хм, един трилион години.
Когато се замисли за значението на този факт, той се въодушеви.
— Понеже Слънцето ще умре, разширявайки се, за да погълне вътрешните планети само след няколко милиарда години, няма да се повтори нито едно определено подреждане на планети. Което означава, че всеки момент от съвместните пътешествия на планетите е уникален.
— Мислех, че планетите по-често се подреждат по определен начин — призна Дейвид. — Например на петдесет, сто или сто и петдесет години. Нещо от тоя род.
Морети с удоволствие го просветли.
— А, терминът „подреждане“ е доста разтеглив. Виждате ли, астрономите се задоволяват с малко. Ние казваме, че планетите се подреждат, когато се появяват в един и същи малък сектор от небето. Да речем, на петдесет градуса една от друга. При някои малки групи планети това се случва по-често. Но… — ученият вдигна късия си дебел показалец, за да подчертае думите си, — никога по абсолютно еднакъв начин. И математически е лесно да се види, че които и да е две планети може доста често да застават в определено положение една спрямо друга. Които и да е три планети — по-рядко. Четири — още по-рядко. И… — с удоволствие заключи той, — колкото повече планети прибавяте към уравнението, толкова по-бързо вероятността за повторение възприема… хм, буквално астрономически пропорции.
Читать дальше