Джудит Ривз-Стивенс - 12-те вятъра

Холч внимателно прелисти златните страници, четейки йероглифите и изчисленията.

— Това доказва ли го? — попита той.

Тел ’Чон застана до огъня, за да се стопли. Вятърът виеше през каменния комин. Никой не помнеше толкова тежка зима.

— Цифрите са записани в книгата. Десетки поколения наред. И го доказват. Както подозирахме. И се бояхме.

Азотекай стана от масата и хвърли още дърва в огъня, който вдигна облаци пращящи искри. Също като другите, тя беше загрижена за парадокса, пред който бяха изправени.

— Щом цифрите са записани от самите Пътешественици, защо учените не ги приемат? Ако един факт е доказан, защо някой го оспорва?

Тел ’Чон живееше в Карт и знаеше, че влиянието, на което са изложени там учените, няма нищо общо с техните занимания.

— Промяната, която наблюдаваме, е доказан факт, но много скъп — рече на другите той. Непременно трябваше да проумеят, че ако картските учени приемат тяхното предложение, тамошният народ ще изпадне в тежко положение. Доставките на гориво и строителни материали от Никенк щяха да намалеят и гибелта щеше да настъпи по-рано от предсказаното.

Солон се приближи до него, сякаш също търсеше топлината на огъня. Носеше кожен панталон, риза и ярка жилетка като онези, които плетяха местните акуили. Изглеждаше странно в дрехи, които не са предназначени за истинска личност.

— Боиш се, че ако успеем да ги убедим, може да станем причина за гибелта на собствената си родина, така ли?

— Гибелта и без друго ще дойде. — Тел ’Чон посочи книгата на Пътешествениците. — Морето се надига, сушата се променя. Не за един кайски живот, но Пътешествениците са го видели навремето, също както сега го виждаме ние. Ако предприемем тези действия, когато гибелта настъпи, поне няма да бъде изгубено всичко. Ако не сторим нищо, ще настъпи краят на всичко, което представляваме, на всичко, в което може да се превърнем.

Коскол, най-старшият сред тях, почука по масата. Трябваше да вземат решение.

— Планът е прост. Ще отклоним две части от продукцията за строеж на още мостови кораби и ще създадем с тях колонии далече от центъра на света. Промяната може да сполети една или друга колония, но не и всички.

Солон не изглеждаше убедена.

— Не можем да скрием толкова много продукция от корабостроителите. Те ще искат да знаят къде са отишли корабите.

Отговори й Тел ’Чон.

— Току-що прекосих Бурното море от Карт. Толкова тежки условия никога не съм виждал. При тези плавания изчезват все повече кораби. Само трябва да приготвим документи, че корабите са отплавали за родината. А ако не стигнат дотам…

— Ако узнаят какво правим, ще ни убият — отбеляза Солон.

Тел ’Чон вече беше мислил за това.

— Нашият живот срещу този на народа ни?! Уравнението ми се струва вярно.

— А ако не е достатъчно? — попита тя. — Ако промяната все пак засегне целия свят и учените продължат да намаляват броя на тези от нас, които имат право да влизат в Залата на Пътешествениците?

Тел ’Чон имаше готов отговор.

— Тогава няма никаква надежда и няма да има значение.

— Надеждата няма количество, което може да се измери — отвърна Солон.

Накрая гласуваха да изпълнят плана и да построят кораби, за да се пръснат и разнесат знанието по света. Въпреки цялата си мъдрост Пътешествениците не бяха предприели такова пътуване, не си бяха поставиш такава задача. И бяха платили цената.

За седмината, които седяха на масата в Никенк, нещата бяха ясни. Какъв смисъл можеше да има изучаването на историята, ако не да се учат от грешките на онези преди тях? А какъв смисъл имаше самата история, ако никой не я запомнеше?

— Знаем достатъчно за Айрънуд и можехме да си спестим адски много усилия, ако първо бяхме потърсили тук — каза Роз.

— Излишно е да ми го казваш точно сега, агент Марано — отвърна Лайл. — Пък и когато и да било.

Неговата спецчаст се намираше на паркинга на фирма в Розуел, щата Ню Мексико, даваща под наем складови клетки. На по-малко от километър и половина от Розуелския промишлен център, който се използваше от „Американ Еърлайнс“, щатската национална гвардия и различни компании за самолетна поддръжка. Някогашното розуелско военно летище, където според легендите през 1947-а се разбила летяща чиния.

— Поне знаем, че човекът има чувство за хумор.

— Да се надяваме, че е само това. — Лайл забеляза въпросителния й поглед, но не си направи труда да й обясни.