Жозе Родригеш душ Сантуш - Ръката на Сатаната

— Да, Ваша Светлост. Разследването бе водено от мой сътрудник следовател, който, за жалост, не е тук, но резултатите ще бъдат представени от друг човек.

Съдия Сит я изгледа безизразно.

— Не виждам нищо нередно. Продължавайте.

Главният прокурор се обърна и се вгледа в лицата от публиката, които изпълваха Salone dei Cinquecento. Погледът й спря върху един мъж, седнал в края на една от последните редици.

— Обвинението призовава Томаш Нороня.

Произнасянето на името възбуди любопитството на публиката в Залата на петстотинте на „Палацо Векио“. Вълнението в залата се засили и хората се въртяха във всички посоки, за да разберат кой е и къде е човекът, призован от главния прокурор на Международния наказателен съд. След няколко секунди забелязаха висок мъж с кестенява коса и зелени очи да върви по страничната пътека към подиума в залата.

Италианките зашушукаха помежду си, като го гледаха с възхищение и се подсмихваха съучастнически.

— Ма che иото bello! [129] Хубав мъж! (ит.) — Б. пр. — прошепна една от тях.

— Um vero Marco Antonio ! [130] Същински Марк Антоний! (ит.) — Б. пр. — подхвърли друга.

— Bellisimo, bellisimo! [131] Красавец! (ит.) — Б. пр.

Без да обръща внимание на неразбираемите коментари, които се чуваха около него, Томаш се качи на трибуната и застана до прокурор Агнес Шално.

— Ваша Светлост — започна тя, обръщайки се към съдията — позволявате ли да дам думата на професор Нороня?

Аксел Сит изглеждаше объркан.

— Простете, професор Шално, но първо бих искал да изясните кой е този господин и какво прави тук.

— Разбира се, Ваша Светлост — съгласи се главният прокурор, докосвайки Томаш над лакътя. — Професор Нороня е доктор на историческите науки, университетски преподавател, работил като консултант по много проекти в цял свят за различни институции, сред които фондация „Гулбенкян“ и Археологическия музей в Атина.

— Доктор в коя научна област, професор Шално? История на икономиката?

Главният прокурор погледна листчето, което държеше в ръката си.

— Древни езици, Ваша Светлост.

Съдия Сит повдигна лявата си вежда с намерението да възрази.

— Доколкото ми е известно, това е извън сферата на процеса — отбеляза той. — Не знам дали мога да приема тези показания.

— Уверена съм, че ще ги приемете, Ваша Светлост — отвърна убедено главният прокурор. — Можете и ако ми позволите дързостта, сте длъжен да го направите. — Тя отново надникна в листчето си. — Съгласно закона, определящ функциите на Международния наказателен съд, клауза седем, алинея три, обвинителят има свободата и пълното право да наема сътрудниците, които сметне за необходими, стига това да се вписва в отпуснатия бюджет. Желаете ли да припомня оригиналния текст?

— Благодаря, няма нужда — отвърна съдията. — Значи, професор Нороня е ваш сътрудник?

— Да, считано от този момент, Ваша Светлост.

Съдията си пое дълбоко дъх, въздържайки се от възражение.

— В такъв случай може да продължите.

Главният прокурор се взря в новия си колега, давайки му знак, че има думата. Томаш срещна погледа й, после погледна към съдията и преглътна сухо.

Бе настъпил моментът да покаже кой е.

Кафето, което му сервираха на терасата в кафенето на гарата, не ставаше за пиене, но Балам знаеше, че няма избор. Примирен, той отпи една глътка, от която направо му се догади. Всъщност онова, което го тормозеше, не беше лошото кафе. Вече шест часа бе на пост заедно с хората си, дебнейки пристигащите влакове на „Санта Мария Новела“, а от мишените нямаше и следа. Започваше да се съмнява, че пътуват с влак, но бе принуден да остане там, защото му бе наредено да наблюдава гарата до десет часа вечерта.

— Егати тъпотията… — промърмори той, поглеждайки за кой ли път часовника. — Това няма край.

В този момент мобилният му иззвъня. Извади малкия телефон от джоба на панталоните си и погледна дисплея. Търсеше го един от неговите събратя.

— Какво става, Гаап? — директно изстреля в слушалката той, очевидно недоволен. — Зает съм и сега нямам нерви да се занимавам с теб. Случило ли се е нещо?

— И още как! — отвърна припряно гласът от другата страна на линията. — Трябва да дойдеш.

— Къде?

— В „Лалацо Векио“. Веднага!

Балам въздъхна.

— И на мен ми се иска — отвърна с шумна въздишка той. — Но шефът ме прати да вися на „Санта Мария Новела“, за да…

— Онзи тип е тук.

— Кой, шефът ли?