Майкл Роботэм - На живот и смърт

Оуди не откъсваше очи от Белита.

— Трябва да говоря с теб — прошепна й.

Тя не каза нищо. Свещеникът беше застанал до олтара, където взе Библията и я положи на амвона. Химнът почти бе приключил. Гласовете се издигнаха по-уверено на последния припев.

Белита се прекръсти. Сега Оуди стоеше точно зад нея, почти докосваше рамото й с брадичка. Усети парфюма й. Не, беше нещо друго. Не сапун, шампоан или талк, а нещо земно и първично, нейният собствен аромат. Глупак беше да допусне, че някога би могъл да живее без нея.

Момченцето мачкаше с ръчичка гънките на роклята й, а в другата стискаше плюшено мече. На коленете си балансираше книга с химни и се преструваше, че чете думите.

— Ела с мен — прошепна Оуди, но Белита не му обърна внимание. — Обичам те.

— Той ще убие и двама ни — промърмори тя.

— Можем да отидем надалеч. Никога няма да ни намери.

— Винаги ще ни намира.

— Не и ако отидем в Тексас. Имам семейство там.

— Това е първото място, където ще ни потърси.

— Ще се скрием.

Опитваха се да говорят шепнешком, но хората започваха да забелязват. Братовчедката на Белита се обърна и се скара на Оуди.

— Fuera! Fuera! Usted es el Diablo [51] Вън! Вън! Ти си дяволът! (исп.) — Б. пр. . — Заби пръст в гърдите му и му махна с ръка да си върви.

Някой им изшътка. Свещеникът ги изгледа над очилата си.

Оуди се наведе по-близо, дъхът му погали врата на Белита.

— Поела си толкова много рискове, за да стигнеш дотук. Заслужаваш повече. Заслужаваш да бъдеш със сина си. Заслужаваш да бъдеш щастлива.

Една сълза натежа в ъгъла на долния й клепач, раздвижи ръце върху меката издутина на корема си.

— Животът е кратък — каза Оуди.

— Любовта е необятна — прошепна Белита.

Брадичката му бе опряна на рамото й.

— Ако излезеш през страничната врата, следвай оградата и ще намериш порта. Пази се да не те видят. Ще те чакам. Имам кола и пари.

Когато проповедта свърши, Оуди излезе незабелязано и се върна при понтиака. Отсреща на пътя имаше скейт парк с бетонна рампа, изрисувана с графити. Скейтбордистите се люшкаха напред-назад, правеха номера във въздуха, а после се приземяваха на платформите горе. Оуди размърда език из пресъхналата си уста. А ако тя не дойде? Защо да му вярва? Беше направил своя ход — рискована стъпка, поета повече заради сляпа надежда, отколкото заради действителни очаквания.

Литургията приключи. Никой не дойде. Оуди подкара бавно понтиака покрай църквата и видя племенниците да придружават Белита до колата. Тя прегърна сина си, който се вкопчи в крака й, зарови лице в гънките на полата й и не искаше да я пусне. Белита клекна и махна косата от очите му. Детето се разплака, тя също се разплака, а после вратите на колата се хлопнаха и скоро нея вече я нямаше.

Оуди цяла минута се взираше в мястото, където се разигра сцената, сякаш чакаше актьорите да се върнат. Със сигурност не можеше това да е краят. Вдигна отчаян лице към небето като роб, който мечтае за свободата, и се вгледа в огромните сини небеса, които сякаш отразяваха собствената му празнота. „Добре, дай ми знак — искаше му се да изкрещи. — Покажи ми как да се справя.“

Някой почука на страничния прозорец на колата. Братовчедката с киселата физиономия правеше знаци на Оуди да свали стъклото и стискаше момченцето за ръка.

— Напиши ми адреса си — каза му на испански.

Оуди отчаяно започна да търси писалка… хартия. Намери касовата бележка от продажбата на колата и надраска върху нея името на мотела. Стая 24.

— Тя ще се свърже с теб.

— Кога?

— Този, който проси, трябва да е благодарен и на малко.

Чакането звучи като пасивна дейност, но за Оуди не беше. Бдението му бе по-тревожно и напрегнато от всичко, което някога бе правил. Крачеше наоколо. Обмисляше. Правеше лицеви опори. Не гледаше телевизия. Не можеш да убиеш времето. Можеш да забиеш кол в сърцето му, да го накълцаш, да го изгориш и заровиш надълбоко, но то пак ще оживее.

Чака три дни, докато получи известие от братовчедката на Белита, и още два, преди да застане на автобусната гара „Грейхаунд“ на Нешънал авеню, да гледа как хората слизат от автобусите и да се взира във всяко лице. А ако беше пропуснал автобуса й? А ако тя си беше променила решението?

Но Белита слезе по стъпалата и застана между автобусите с малък куфар в ръка. Оуди внезапно занемя. Застина. Разстоянието между тях изглеждаше необятно. Тя се усмихна. Измъчена. Уморена. Красива. Стискаше грозен оранжев куфар, а притиснато към корема й стоеше момченце. Изглеждаше изплашено и беше облечено в бежови панталонки от рипсено кадифе, тениска и яркочервени кецове.