Майкл Роботэм - На живот и смърт

Понякога можеш да усетиш, че си срещнал човека, който е предопределен да промени живота ти.

Мос осъзнава, че чува чуруликане на птици и звънчета на преминаващи велосипеди, които дрънчат оптимистично и весело. През последните петнайсет години се е събуждал от сутрешен хор, съставен от трясъци, оригване, кашляне и пърдене, и всеки нов ден е идвал с обещание за толкова светлина, колкото може да се процеди през малкия квадратен прозорец над главата му. Да се събуждаш така е по-хубаво, решава Мос, въпреки че леглото до него е празно. Кристъл си е тръгнала рано и се е прибрала с колата в Сан Антонио. Все още може да усети тежестта на задника й върху бедрата си и целувката й за довиждане, когато му каза да бъде внимателен.

Спуска крака на пода, отваря пролука между пердетата и изучава паркинга. В далечината се виждат блестящите кули на Далас, уловили слънчевата светлина с огледалните си ръбове. Мос се чуди дали богатите не се опитват да строят стълби към Рая, защото е по-лесно, отколкото да прекараш камила през иглено ухо [30] Препратка към Евангелие от Матей (19:24), според което Исус е казал: „По-лесно е камила да мине през иглени уши, отколкото богат да влезе в Божието царство.“ — Б. р. .

Изкъпан, избръснат и облечен, Мос кара на север към Уестморланд Хайтс, където повечето улици са обрамчени от дървени бараки, които струват по-малко от автомобилите, паркирани пред тях, макар някои от тези коли да са повдигнати върху трупи или обгорени от пожар. Из унилите улици се срещат и малки искрици надежда — новопостроена сграда или сглобяем склад, но всяка чиста стена примамва спрейовете за рисуване, а всеки здрав прозорец очаква към него да полети камък.

Мос паркира пред денонощен магазин на булевард „Сингълтън“. Прозорците на горния етаж са заковани с дъски, а долните са покрити с метални решетки — толкова дебели, че човек не може да прочете афишите, залепени отвътре на стъклото.

Когато влиза, иззвънява звънец. От пода до тавана са струпани кутии и увити в найлон картонени палети с консерви боб, царевица и бейби моркови. Някои от етикетите са на чужд език. Жената зад касата седи в голямо кресло, покрито с карирано одеяло. Гледа телешоп реклама, на която усмихната двойка слага зеленчуци в блендер.

— Изхвърлете старите кухненски уреди, това устройство може всичко! — казва усмихнатият водещ.

— Това е чудо, Стив — обажда се жената.

— Да, така е, Бриана. Кухненско чудо. Това е сокоизстисквачката, която бог използва в Рая.

Публиката в студиото се смее. Мос не разбира защо.

— Какво ще обичате? — пита жената, без да сваля очи от екрана. Петдесетинагодишна е, с остри черти, които сякаш са събрани в центъра на лицето й.

— Нуждая се от помощ. Мой приятел живееше наблизо преди. Мисля, че майка му все още живее там.

— Как се казва?

— Айрийн Палмър.

Мос не вижда долната част на тялото на жената, но веднага разбира, че тя се пресяга да вземе нещо. Някъде в къщата иззвънява звънче.

— Търсите Айрийн Палмър, така ли?

— Това казах.

— Не познавам жена с такова име.

— Знаете ли как разбирам, че лъжете? — казва Мос. — Повторихте въпроса, преди да отговорите. Хората често го правят, когато измислят лъжи.

— Мислите, че ви лъжа?

— Ето още една тактика — да отговорите на въпроса с въпрос.

Жената присвива очи силно.

— Не ме карайте да викам полиция.

— Не се опитвам да създавам проблеми, госпожо. Просто ми кажете къде мога да открия Айрийн Палмър.

— Оставете бедната жена на мира. Една майка не е отговорна за всичко, което вършат децата й.

Издава брадичка напред, почти предизвиква Мос да й възрази. Някакъв мъж, облечен в анцуг и покрит с татуировки, се появява на прага. Двайсетинагодишен. Мускулест. С враждебно отношение.

— Има ли проблем, мамо?

— Този търси Айрийн.

— Кажи му да го духа.

— Казах му.

Голям автоматичен пистолет е затъкнат в ластика на анцуга му. Това е първото, което Мос забелязва.

— Приятел съм на Оуди Палмър — казва. — Имам съобщение за Айрийн.

— Можете да го предадете на нас. Ще се погрижим да стигне до нея.

— Казаха ми да й го предам лично.

Звънчето иззвънява и влиза възрастна чернокожа жена, сбръчкана като увехнала роза. Мос задържа вратата отворена. Старицата му благодари.

— Какво ще желаеш, Нолийн? — пита магазинерката.

— Този млад мъж беше тук преди мен — казва новодошлата и сочи Мос.

— Той тъкмо си тръгваше.