Майкл Роботэм - На живот и смърт

Мос решава да не спори. Излиза навън и намира сенчесто местенце, където изчаква старицата да излезе. Тя тегли карирана количка за пазаруване на твърди пластмасови колелца.

— Да ви помогна ли, госпожо?

— Ще се справя. — Минава край него по тротоара, който се рони на места. Мос я следва около трийсет метра. Жената спира. — Да не се каниш да ме обереш?

— Не, госпожо.

— А защо вървиш след мен?

— Търся Айрийн Палмър.

— Е, не съм аз.

— Знам. Приятел съм на сина й.

— На кого от двамата?

— На Оуди.

— Спомням си го. Навремето косеше тревата и почистваше двора. Училищният му автобус минаваше точно покрай моята къща. Умно момче. Интелигентно, нали знаеш, и винаги учтиво. Никога не е създавал проблеми… не беше като брат си.

— Карл?

— Познаваш ли го?

— Не, госпожо.

Старицата клати глава. Сребристата й коса е на толкова ситни къдрици, че върху скалпа й сякаш има снопчета стоманена вълна.

— Карл дойде на бял свят с грешния крак напред, схващаш какво имам предвид, нали?

— Не много.

— Все се забъркваше в неприятности. Родителите му полагаха големи усилия. Баща му държеше гараж на булевард „Сингълтън“. Вече го няма. Фабриките ги няма, оловния комбинат — също, но прав му път на него. Тровеше ни дечицата. Знаете ли какво причинява оловото на децата?

— Не, госпожо.

— Прави ги глупави.

— Не знаех.

Жената се мъчи да издърпа количката по потрошения бетон. Мос я вдига, сякаш е куфар, и я понася вместо нея.

— Какво се случи с Карл?

Нолийн го следва.

— Нали каза, че Оуди ти е приятел?

— Не ми е говорил за брат си.

— Е, не е моя работа да ти казвам. Не съм клюкарка като някои, за които се сещам. — Започва да обяснява кои са хората, които Мос да избягва. Нарича ги „непрокопсаници“. — Имаме някои непрокопсаници тук, лоши, опасни хора. Да си чувал за Алигаторите?

Мос клати глава.

— Те набират тийнейджъри да продават дрога. Водачът им държи алигатор на каишка — истински, жив алигатор, който развежда наоколо, сякаш е домашно куче. Надявам се животното да му отхапе крака.

Спира, за да си поеме дъх, и се обляга на ръката на Мос. Забелязва татуировките му.

— Бил си в затвора. Там ли се запозна с Оуди?

— Да, госпожо.

— Парите ли търсиш?

— Не.

Старицата го гледа със съмнение. Стигнали са до предната порта на малка дървена къща със спретната градинка. Жената взема количката си, тръгва по пътеката и избутва колелцата нагоре по стъпалата към тясната веранда. Изважда ключ и отваря стъклената врата. Точно преди да я затвори, се обръща.

— Айрийн Палмър се премести в Хюстън. Живее със сестра си.

— Знаете ли адреса?

— Може и да го имам. Чакай тук. — Старицата изчезва в тъмната къща. Мос се чуди дали няма да се обади в полицията. Оглежда улицата, която няма аварийна лента. Забелязва място, където под редица борчета е построена детска площадка. Люлките са счупени, а под катерушките някой е изхвърлил мръсен матрак.

Вратата се отваря. През нея жената протяга ръка, хванала лист парфюмирана хартия за писма.

— Айрийн ми изпрати картичка за Коледа. Ето го обратния адрес.

Мос взема листа и кимва с благодарност.

Tаксито оставя Оуди пред детската болница в Тексас. Той плаща, шофьорът поглежда банкнотите и казва, че заслужава поощрение. Оуди го поощрява, като му казва да бъде по-мил с майка си, и получава отговор, който никоя майка не би искала да чуе.

След като си купува кафе и виенски сладкиш от отсрещното заведение, сяда на циментова колонка и започва да наблюдава главния вход на болницата. Медицинските сестри излизат по двойки и тройки, нощната смяна е свършила и си отиват вкъщи. Заместничките им идват с влажни коси и прилежно изгладени панталони и шарени блузи. Оуди облизва трохите от пръстите си и следи Бернадет, докато отпива от картонената си чаша. Обикновена и симпатична, тя има два пропуска, закачени на блузата, и ходи леко прегърбена, защото е по-висока, отколкото иска да бъде.

Докато растеше, Оуди нямаше много общо със сестра си, която беше с дванайсет години по-голяма и му изглеждаше като всезнайка. Но помни как Бернадет го заведе на училище на първия учебен ден, как слагаше лепенки върху разкървавените му колене и го лъжеше, когато го хванеше да прави непозволени неща. „Ако играеш с пениса си, ще окапе“ — казваше му. А ако кихнел, пръднел и мигнел едновременно, главата му щяла да експлодира.

Оуди държи бейзболната си шапка нахлупена ниско над очите, влиза в болницата и следва Бернадет от разстояние. Качват се с претъпкания асансьор до деветия етаж. Оуди държи главата си наведена и се преструва, че чете съобщения на телефона си. Когато Бернадет изчезва в стаята на сестрите, той остава да чака в края на коридора и се чувства като изложен на показ. Наблизо има врата с надпис „Служебен вход“. Шмугва се вътре и се озовава в съблекалня. Натъпква шапката в джоба си, взема бяла лекарска престилка от закачалка и окачва стетоскоп на врата си. Моли се никой да не го накара да прави сърдечен масаж или да прочисти нечии дихателни пътища. Грабва папка от кукичката на легло с колелца и тръгва по коридора, сякаш знае къде отива.