Майкл Роботэм - На живот и смърт

— Значи се разбрахме. Ще чакаш някой да те вземе. Няма да напускаш училището. Няма да говориш с непознати…

Макс вади слушалка от ухото си.

— А какво е направил този човек?

— Няма значение.

— Мисля, че трябва да знам.

— Откраднал е много пари.

— Колко?

— Много.

— И ти си го арестувал?

— Да.

— Простреля ли го?

— Беше прострелян, да.

Макс изглежда искрено впечатлен.

— И сега се е върнал за теб?

— Не.

— Защо иначе ще идва до къщи?

— Остави ме аз да се тревожа за него. И не разстройвай майка си с излишни въпроси.

— Този Оуди Палмър страшен ли е?

— Да.

— Не ми се стори много опасен.

— Външният вид понякога лъже. Той е убиец. Помни го.

— Може би трябва да ми разрешиш да нося оръжие.

— Няма да носиш оръжие в училище.

Макс въздъхва отегчено и отваря вратата. Присъединява се към потока ученици, който преминава през портите. Валдес го гледа как отива към главния вход и се чуди дали ще се обърне назад, за да му помаха. Отговорът е „не“.

Когато момчето изчезва, вади мобилния си телефон и набира номера на офиса на шерифа в Дрейфъс Каунти. Говори с Ханк Полияк, най-старшия заместник-шериф, и му казва да се свърже с всички диспечери в Хюстън и околните окръзи.

— Ако забележат Оуди Палмър, искам да разбера пръв.

— Нещо друго? — пита Ханк.

— Да, днес няма да идвам в управлението.

Таксито се носи по натоварената магистрала под червения взор на слънцето. Оуди гледа през затъмнените прозорци към океана от бездушни едноетажни молове, къщи с червени керемидени покриви и евтини панелни складове с бодлива тел на покрива и решетки на прозорците. Кога Хюстън се е върнал толкова назад в еволюцията? Винаги е бил странен град — сбирщина от квартали, където хората пътуват от вкъщи до работа и почти не общуват помежду си. Също като Лос Анжелис. Единствената разлика е, че Хюстън е туристическа дестинация, докато Ел Ей е само временна спирка по пътя към по-добро място.

Шофьорът на таксито е чужденец, но Оуди няма представа какъв е по народност. Предполага, че е от някоя от онези трагични страни — земя, завладяна от диктатори, фанатици или глад. Има тъмна кожа, по-скоро маслинена, отколкото кафява, и оредяваща коса, която сякаш се свлича назад по главата му. Като отваря плъзгащия се прозорец, който разделя предната и задната седалка, той се опитва да завърже разговор, но Оуди няма желание да говори. Умът му отлита назад към момента, когато остави Карл на брега на река Тринити.

В живота има моменти, когато трябва да се вземат важни решения. Ако сме късметлии, успяваме да ги вземем сами, но по-често някой друг решава вместо нас.

Карл не беше на реката, когато Оуди се върна с полицията и парамедиците. Нямаше кървави бинтове, оставено съобщение или извинение. Оуди знаеше какво се е случило, но не каза на никого. Направи го повече от уважение към родителите си, отколкото към Карл. Полицията искаше да подведе Оуди под отговорност, задето им е загубил времето, така че го задържаха в ареста още дванайсет часа, преди да му разрешат да се прибере вкъщи.

Изминаха седмици и името на Карл изчезна от вестникарските заглавия. През януари Оуди се завърна в колежа и го привикаха в офиса на декана. Оттегляха стипендията му, защото бил сред заподозрените в убийство на полицай.

— Не съм направил нищо лошо — възрази Оуди.

— Сигурно е така — заяви деканът. — Когато всичко се изясни и открият брат ти, можеш да кандидатстваш отново. Служителят, който отговаря за приема на студенти, ще оцени кандидатурата и личностната ти характеристика.

Оуди си събра нещата, изтегли спестяванията си, купи си евтина кола и тръгна на запад, за да постави километри разстояние между миналото и това, което му предстоеше. Кадилакът тракаше и бумтеше през всичките две хиляди и четиристотин километра път; все заплашваше да се разпадне, но показа такава воля за оцеляване, каквато хората приписват предимно на одушевени същества. Оуди никога не бе виждал как слънцето залязва над океана. Никога не бе виждал на живо как някой кара сърф. В Южна Калифорния видя и двете. Бел Еър, Малибу, Венис Бийч — известни места, гледки от филми и телевизионни предавания.

На Западния бряг беше различно. Жените миришеха на слънцезащитно олио и овлажняващ крем вместо на лавандула и талк. Постоянно говореха за себе си и бяха обсебени от материализма, спиритуализма, психотерапията и модата. Мъжете бяха със загар, с гъсти лъскави коси или с намазани със слънцезащитно олио голи глави, носеха ризи за стотици долари и обувки за три хилядарки. Бяха дилъри, мошеници, наркомани, мечтатели, актьори, писатели, влиятелни бизнесмени.