Майкл Роботэм - На живот и смърт

— Знаеш ли изобщо какво правиш?

— В началото имах план.

— Какъв план?

— Да се погрижа да си в безопасност.

— И как се справяш?

Разсмива се, Макс се присъединява и Оуди усеща топла вълна облекчение. В затвора все си представяше подобни мигове, но в реалността нещата никога не са точно каквито сме си ги представяли — животът срива и най-простичките мечти, но тази тук му изглежда почти като в представите му.

— Е, какво ще стане с мен? — пита Макс.

— Един мой приятел идва насам. Той ще се погрижи да си отидеш у дома.

Тони ги гледа, седнал на стол до кухненската маса. Ръцете му са завързани с дебело тиксо пред него, за да може да достигне чашата с вода и хапчетата си, ако поиска. Оуди е разхлабил тиксото около краката му.

— Ами аз? — пита старецът.

— Ще те оставя в болницата.

— Не искам да ходя в проклетата болница! Само ще ми кажат това, което вече си знам.

Оуди гледа замислено сгъстяващия се мрак. Хоризонтът на запад е осеян с червени и оранжеви ивици, сякаш някой е срязал чувал, пълен с горящи въглени. Вдига чантата си и калъфката.

— Ще сложа тези неща в колата и ще дойда да те взема, Тони.

— Ще откраднеш ли колата ми?

— Ще я оставя на безопасно място.

Макс хвърля нервни погледи към затворените кепенци на прозорците. Откакто изпрати онова съобщение на баща си, има чувството, че нещо гризе вътрешностите му — сякаш гладен плъх се опитва да си проправи път навън. Не е сигурен дали е постъпил правилно. Баща му ще се гордее с него. Ще го тупа по гърба и ще се хвали пред приятелите си. Ще каже, че Макс е запазил хладнокръвие, също както неговият старец е направил при онази престрелка.

— Не си тръгвай! — казва внезапно.

Оуди се спира на вратата.

— Мос ще дойде тук скоро.

— Не искам да оставам сам.

— Аз бих могъл да остана с него — казва Тони. — Или ме остави да взема момчето. Ще ти дам преднина, преди да се обадя в полицията.

Оуди вдига чантата на кухненската маса и отваря ципа на един от джобовете. Вади мобилния телефон заедно с неразпечатана симкарта.

— Щом тръгнем, можеш да се обадиш на майка си.

Макс не отговаря.

— Какво има? — пита Оуди.

— Нищо.

— Сигурен ли си?

Момчето кима неубедително. Усеща мобилния телефон на Тони, напъхан в бельото му, и може ясно да си представи идването на полицията. Ще му се да каже на Оуди какво е направил, но не иска да го разочарова.

— Опитай се да не се тревожиш — казва Оуди. — Нещата ще се подредят.

— Откъде знаеш?

— За теб винаги са се подреждали.

Докато Дезире се приближава към колата си в подземния паркинг, точно до нея спира син пикап — олющен и с одрана боя. Извръща глава и почти се прекатурва, когато вижда мъжа зад волана. Залюлява се за миг и се опитва да се изправи, но едното й токче се е заклещило в решетка на вентилацията. Дезире пробва да го измъкне, но се налага да скочи крачка назад и да извие ботуша си.

— Искаш ли помощ? — пита я Мос, който е сложил една ръка на волана, а другата е подпрял на облегалката на седалката до шофьора.

На Дезире й се ще да измъкне пистолета си от кобура, но ще изглежда тромаво и непрофесионално, защото държи папката на Оуди Палмър в ръце. Ако изпусне документите, листовете ще се разпръснат навсякъде.

— Какво правиш тук? — пита.

— Влизай вътре.

— Да се предадеш ли си дошъл?

За миг Мос сякаш обмисля това.

— Добре, може и така да го наречем, но първо искам да дойдеш с мен.

— Никъде няма да ходя с теб.

— Оуди се нуждае от помощта ни.

— Не съм тук, за да помагам на Оуди Палмър.

— Знам това, госпожо, но той е някъде там съвсем сам, а има хора, които искат да го убият.

— Какви хора?

— Мисля, че са онези, които всъщност са откраднали парите.

Дезире премигва срещу Мос, има чувството, че и той е чел пощата.

— Ти ли влезе с взлом в апартамента ми?

— Не, госпожо.

— Въоръжен ли си?

— Не.

Докато разговарят, Дезире е успяла да освободи токчето си от решетката. Пресяга се за оръжието си и го насочва през отворения прозорец откъм седалката до шофьора.

— Излез от автомобила.

Мос не помръдва.

— Ще те застрелям, ако трябва.

— Не се и съмнявам.

Мос се взира през предното стъкло, изглежда раздразнен, че денят е напреднал толкова.

Дезире не сваля оръжието.

— Кажи ми къде е той. Ще започнем оттам.

— Знам точно какво ще направите — казва Мос. — Ще кажете на шефа си, а той ще свика събрание и ще даде указания на спецекипа, който ще разузнае мястото, ще прегледа сателитни изображения, ще блокира пътищата и ще евакуира квартала. Междувременно единственото, което ще е останало от Оуди Палмър, ще е едно кърваво петно. Ако не искате да дойдете, отивам сам.