Майкл Роботэм - На живот и смърт

Не можеше да каже на Макс, че е бил пребиван, намушкван, горен и заплашван. И не спомена, че месец преди датата на освобождаването му от затвора същият мъж, който бе посетил болничното му легло, дойде в „Три реки“. Седна от другата страна на плексигласовото стъкло и направи знак на Оуди да вдигне слушалката. Той бавно я вдигна към ухото си. Беше странно да чуе отново този глас и да си припомни последния път, когато двамата разговаряха.

Мъжът лениво почеса бузата си с четири пръста.

— Помниш ли ме?

Оуди кимна.

— Страхуваш ли се?

— Да се страхувам ли?

— От това, което те чака от другата страна.

Оуди не отговори. Беше замаян, трепереше и сякаш не можеше да понесе да държи слушалката до ухото си. Но я притискаше толкова силно, че си направи синина, която щеше да усеща седмици наред.

— Впечатлен съм — изрече мъжът. — Ако някой ми беше казал, че след десет години в затвора все още ще си жив, щях да го нарека проклет малоумник. Как успя да оцелееш? — Не изчака отговора му. — Накъде върви светът, щом човек не може да намери един достатъчно кадърен убиец в затвора?

— Кадърните не се оставят да ги заловят — изтъкна Оуди. Опитваше се да звучи безстрашно, но сърцето блъскаше по ребрата му като котка, уловена в кофа за боклук.

— Пробвахме се дори да заведем ново дело срещу теб, но щатския прокурор го хвана шубето. — Мъжът потропа с пръсти по стъклото. — И сега си мислиш, че ще излезеш оттук. Колко дълго смяташ, че ще изкараш? Ден? Седмица?

Оуди поклати глава.

— Просто искам да ме оставите на мира.

Мъжът бръкна във вътрешния джоб на сакото си, извади снимка и я притисна към плексигласа.

— Разпознаваш ли го?

Оуди премигна срещу образа на тийнейджър с къси панталони и тениска.

— Още е при нас — каза мъжът. — Ако дори само издишаш в наша посока… Разбра ли?

Оуди затвори телефона и със залитане се върна в килията си. Вървеше със сведена глава, оковани китки и глезени, беше отчаян като обречен мъж. Същата нощ изпадна в ярост и гневът му се отрази добре. Пречистващ и обновяващ, той изстърга белезите от кожата му. Оуди твърде дълго се беше борил срещу безплътни призраци, но сега те вече имаха имена.

Оуди чува шума от приближаваща се кола, която лениво трополи по неравностите и дупките на пътя. От кухненския прозорец наблюдава как стар пикап разплисква локвите, останали от бурята. Колата спира от подветрената страна на къщата, точно пред вратата на бараката за лодки.

Излиза възрастен мъж. Облечен е в гащеризон, работни ботуши и избеляла шапка на „Хюстън Ойлърс“ [61] Отбор по американски футбол, който днес се нарича „Тенеси Тайтънс“; в края на 1996 г. той е преместен от Хюстън в Нашвил, Тенеси. — Б. пр. . Те напуснаха Хюстън през 1996 година, но за някои хора споменът никога няма да избледнее. Мъжът отключва бараката и издърпва покривалото на малка моторна алуминиева лодка, като сгъва платнището внимателно, преди да закачи куката на ремаркето отзад на пикапа си.

Навярно е съсед или приятел, който взема назаем лодката. Може би няма да се изкачи по стълбите. Може би няма ключ. Къде е Макс? В спалнята е, слуша музика на айпада си.

Старецът вади преносим мотор от багажника на пикапа си и го понася към лодката, където го прикрепя на борда и завинтва болтовете. После вади резервоар за гориво и куфарче с инструменти. Когато всичко е натоварено, отново сяда зад волана, но после поглежда към къщата и вижда вдигнатите кепенци. Почесва глава, излиза от пикапа и тръгва през моравата.

Оуди взема пушката и я държи отстрани на тялото си. Все още може да им се размине. Старецът ще реши, че бурята е отворила кепенците. Само да не провери вратата… Мъжът вече е най-горе на стълбите. Дървото скърца под тежестта му. Затваря кепенците и проверява пантите. Нищо не изглежда счупено или изкривено. Минава по верандата и се насочва към вратата. Все още е на четири крачки разстояние, когато вижда счупеното прозорче.

— Проклети хлапета — промърморва, пресяга се през счупената рамка и измъква резето. — Колко ли щети сте нанесли, малки непрокопсаници?

Бутва вратата и прекрачва вътре. Озовава се срещу двойната цев на пушка, насочена на сантиметри от челото му. Краката му омекват и той залита, пребледнява.

— Няма да те нараня — казва Оуди.

Старецът се опитва да каже нещо, но отваря и затваря уста, сякаш говори език, който само рибите разбират. В същото време започва да тупа с ръка по гърдите си, над сърцето, с глух тупащ звук.