Майкл Роботэм - На живот и смърт

— Разбирам. Да направим така. Ще направя предположение. Ако греша, затворете ми. Ако съм права, останете на линията.

— Може и бездруго да затворя.

— Момчето е било взето в приемно семейство от заместник-шериф и съпругата му. Смятам, че по-късно са го осиновили.

Следва дълга пауза. Дезире чува дишането на жената.

— Мисля, че толкова стига.

— Благодаря ви.

Слънцето се показва за кратко през разкъсаните облаци и хвърля сенки над водата — сякаш праисторически морски чудовища се движат под повърхността й. Оуди и Макс седят на верандата и гледат към плажа, където срещу бриза се носят чайки.

— Какво е усещането да те застрелят?

— Не си спомням много.

— Сигурно е станало случайно — казва Макс. — Помислили са, че си част от бандата.

Оуди не отговаря.

— Баща ми не би го направил нарочно. Било е грешка — казва Макс. — И не е откраднал онези пари. Ако поговориш с него, той ще ти помогне.

— Твърде късно е — казва Оуди. — Прекалено много хора имат прекалено много за губене.

Макс чопли излющения лак от облегалката на стола си.

— Защо не си казал истината по-рано?

— Бях в кома три месеца.

— Но после си се събудил, можел си да говориш с полицията… или с адвокат.

Оуди си спомня как се събуди в болницата и бавно осъзна къде се намира. Чуваше как сестрите си говорят една с друга, усещаше как го мият, но всичко беше като сцена от пиянски сън. Когато отвори очи за пръв път, виждаше само бегли форми и цветни кръгове. Светлината му дойде в повече и той заспа. Периодите на съзнание ставаха все по-дълги — отрязъци, които блестяха като тунели светлина с тъмни сенки, движещи се в блясъка им. Силуети. Ангели.

След известно време Оуди отново отвори очи и видя невролог, застанал до леглото, който говореше с група стажанти. Накара един от тях да прегледа пациента. Млад мъж с къдрава коса се приведе над леглото и се канеше да издърпа нагоре клепача на Оуди.

— Той е буден, докторе.

— Не ставай смешен — отвърна неврологът.

Оуди мигна и предизвика суматоха.

Невъзможно беше да говори, имаше тръба в гърлото и още една в носа, която сякаш се триеше напред-назад през дробовете му. Когато обърнеше глава, можеше да различи оранжевите копчета на машина близо до леглото и зелената светлинка, която прекосяваше течнокристалния дисплей — напомняше стереосистема с подскачащи вълнички оцветена светлина.

До главата му имаше хромирана стойка, на която бе закачена найлонова торбичка с течност. Тя се движеше по еластична тръбичка и изчезваше под широка лента хирургическа лепенка, увита около лявата ръка на Оуди.

На тавана над леглото имаше огледало. В него виждаше мъж, легнал на бял чаршаф, прикован като насекомо на картон; главата му бе увита в бинтове, които покриваха лявото му око. Образът беше толкова нереален, че Оуди реши, че сигурно вече е мъртъв и се рее над тялото си.

Така изминаха седмици. Научи се да общува, като повдигаше бинтованите си ръце или мигаше с очи. Неврологът го посещаваше почти всеки ден. Носеше дънки и каубойски ботуши, казваше се Хал и му говореше бавно, като артикулираше думите, сякаш Оуди беше на нивото на петгодишно дете.

— Можеш ли да размърдаш пръстите на краката си?

Оуди го изпълни.

— Проследи пръста ми — каза Хал и го придвижи от страна на страна. Оуди го следваше с очи. Докторът прокара метално устройство с кука по ръцете и стъпалата му и попита: — Усещаш ли това?

Оуди кимна. Вече бяха извадили тръбите от устата и носа му, но гласните струни бяха наранени и той не можеше да говори. Хал си придърпа стол, завъртя го и седна на обратно на него, провесил ръце през облегалката.

— Не знам дали ме разбирате, господин Палмър, но ще ви обясня какво се случи. Били сте прострелян. Куршумът е влязъл отпред и е преминал покрай цялата лява страна на мозъка ви, преди да излезе отзад от главата ви. Ще минат месеци, преди да можем да установим степента на дълготрайните увреждания, но фактът, че все още сте жив и че изобщо общувате, е цяло чудо. Не знам дали сте религиозен, но някой някъде сигурно се е молил за вас. — Хал се усмихна окуражително. — Както казах, куршумът е излязъл през лявото полукълбо на мозъка ви, което е по-добре, отколкото да мине през двете. Понякога мозъкът оцелява, ако загуби само едната си половина. Все едно самолет с два двигателя да загуби единия. Във вашия случай куршумът е пропуснал ценната част на имуществото, така да се каже — мозъчния ствол и таламуса.