Майкл Роботэм - На живот и смърт

Може да се каже, че не си е направил труда да си състави стратегия за измъкване, защото не е мислил, че ще оцелее до този момент. Сега Макс знае истината. Може би не вярва на някои подробности, но това е негово право. Все едно да заведеш дете на църква и неделно училище и да го запознаеш с вярата, която то може да приеме или отхвърли.

Останали са му сто и двайсет долара. Преброява парите и ги прибира в предния си джоб. Отваря ципа на сака, вади мобилния си телефон и слага вътре нова симкарта, преди да го включи и да потърси сигнал. Първо позвънява в детската болница в Тексас и моли да го свържат със сестра му. Бернадет е в отделението. Отиват да я извикат.

Оуди поглежда към Тони. Той и Макс си говорят. Кимат си. Може би заговорничат. Скоро ще е без значение.

— Аз съм. Не мога да говоря дълго.

— Оуди? Полицията идва тук. — Бернадет е прикрила слушалката с ръка и шепне.

— Знам.

— Ще нараниш ли онова момче?

— Не.

— Предай се. Пусни го да си отиде вкъщи.

— Ще го направя, но първо искам да направиш нещо за мен. Онези мои документи, които пазиш при себе си, още ли ги имаш?

— Да.

— Искам да ги дадеш на един човек. Името й е Дезире Фърнис. Тя е специален агент от ФБР. Трябва да ги дадеш само на нея и на никого другиго. Очи в очи, лично. Разбра ли ме?

— Какво да й кажа?

— Кажи й да проследи парите.

— Какво?

— Тя ще разбере, когато прочете документите.

Гласът на Бернадет трепери.

— Тя ще иска да знае къде си.

— Знам.

— Какво да й кажа?

— Кажи й, че момчето е добре и че се грижа за него.

— Ще ми докараш още неприятности. Непрекъснато казвам на хората, че си добър човек, а после ти ме опровергаваш.

— Ще ти се реванширам.

— Как ще стане това, ако загинеш? Пусни момчето да си ходи у дома.

„Къде е у дома “ — пита се Оуди.

— Ще го направя.

Затваря и набира нов номер. Единственият човек, на когото може да има дори малко доверие, е онзи, който му помогна да оцелее в затвора. Не разбира как Мос е излязъл от „Три реки“ и как успя да го намери, но помни добре, че гробът, който трябваше да копае в гората, беше предназначен за двама им.

Обажда се жена.

— Зъболекарски кабинет „Хармъни“.

— Търся Кристъл Уебстър.

— На телефона.

— Казвам се Оуди Палмър, срещали сме се веднъж или два пъти.

— Знам кой си — казва Кристъл нервно.

— Мос обаждал ли се е?

— Звъни ми почти всеки ден.

— Знаеш ли защо са го пуснали от затвора?

— Казали са му да те намери.

— И после какво?

Тя се поколебава.

— Да те предаде на тях. Казали са, че ще му оставят парите, ако ги открие.

— Парите ги няма.

— Мос го знае, но се надяваше, че може да му смекчат присъдата, ако направи каквото искат.

— А сега какво мисли?

— Знае, че го лъжат.

Оуди се взира през прозореца, където над вълните се реят чайки, пляскат с криле и издават странни гърлени крясъци. Понякога звучат точно като човешки бебета.

— Когато се чуеш с Мос, кажи му, че имам план. Искам да дойде и да вземе момчето. Може да каже, че го е спасил. Дай му този адрес. Ще бъда тук още шест часа.

— Може ли да ти позвъни?

— Ще изключа този мобилен телефон.

— Момчето добре ли е?

— Добре е.

— А защо да не се обадя на полицията ей сега и да им кажа къде си?

— Питай Мос. Ако е съгласен, остави го да се обади в полицията.

Кристъл се замисля за момент.

— Ако моят Мос пострада, ще дойда и сама ще те намеря. И можеш да си сигурен, господин Палмър, че съм много по-страшна от него.

— Знам това, госпожо. Той ми каза.

Виктор Пилкингтън вдига очи към пробягващите облаци и ги присвива заради блясъка на слънцето. Във въздуха витае влажен мирис на дивеч, носи го бризът, който идва от запад. Два автомобила стоят на тесния път, който води към къщата му; паркирани са в шарената сянка на изсъхнали дървета с клони, които наподобяват безцветни бели кости на дъното на пресъхнало езеро.

— Този път ще го направим както трябва — казва Пилкингтън, докато дъвчи намокрения край на незапалена пура. — Никой да не се опитва да се измъкне.

Хвърля поглед на Сеногълс, който проверява пушка — Франк вдига мерника до дясното си око и затваря лявото. Валдес хлопва капака на колата и разтваря ципа на черен калъф за друга пушка. С тях има още двама мъже, облечени в черни войнишки панталони. Наемници с фалшиви имена — Джейк и Став, които не говорят, освен ако нямат нещо съществено за казване. Вършат си работата, докато им се плаща. Джейк е с дълга коса, вързана на опашка, но тя оредява отпред като отдръпващ се прилив, който оставя след себе си веждите му. Став е по-нисък и по-смугъл, с войнишка подстрижка и с нервния тик да бърше устата си с опакото на ръката. По шията му личат белези, подобни на онези, които имат обгорели при пожар хора.