Мэтью Арлидж - Куршум за двама

Стъпка напред. Плъхът внезапно вдигна глава и стрелна поглед в мрака. Чарли застина. Лакомията на животното надделя и след като подуши бързо въздуха, отново зарови муцуна в нечистотиите.

Още една стъпка напред. Този път плъхът не помръдна.

Още една стъпка. Чарли полека се приближаваше.

Още една. Вече беше буквално отгоре му.

Тя се хвърли напред и го затисна с якето си. Плъхът се мяташе като обезумял, а тя налагаше с юмруци мърдащата издутина, опитвайки се да смаже малката му главица. Животното притихна. Дали беше успяла? Удари го още веднъж, за да е сигурна, после леко отпусна хватката, за да провери. Плъхът се стрелна изпод якето в отчаян опит да избяга. Чарли докопа опашката му, но тя се изплъзна от пръстите й и гризачът изчезна през процеп в стената.

Чарли се изправи на крака. Толкова отчаяна постъпка, че чак й стана почти смешно. Омазана в собствените си лайна, стомахът й стържеше от глад, гърлото й пламтеше. Трябваше да сложи нещо в уста. Някаква храна. Трябваше да намери поне минимално облекчение.

Тя се предаде пред унижението и направи онова, което се бе заклела да не прави. Свали пликчетата си и уринира в шепа, после изпи топлата течност, наслаждавайки се на всяка капчица.

Въобразяваше ли си, или наистина обвиняваха нея? Чарли и Марк бяха в неизвестност повече от 48 часа и тревогата на екипа прерастваше в отчаяние и шок. И сега, докато организираше екипа за издирването на изчезналите им колеги, Хелън започна да вижда обвинителни погледи навсякъде около себе си, сякаш те колективно бяха решили, че вината е нейна.

Чрез телефонно базиране на местоположението бе установено, че последно Марк и Чарли са били в близост до бившата детска болница на „Спайър стрийт“. Този факт съответстваше и на анонимно съобщение, което ги бе отвело там. Намирисваше на капан. Всички безмълвно си задаваха един и същ въпрос — тя ли ги бе отвлякла?

Отне дразнещо дълго време да се осигури въоръжена подкрепа, но Хелън бе направила и невъзможното и сега се носеше с висока скорост към старата болница, следвана от отряд на SO19 5 5 Британските специални части. — Б.пр. . Сградата бе голяма, с множество изходи, и тя не искаше да позволи на Сюзън да им се изплъзне отново. Ако изобщо беше там, разбира се.

Влязоха по възможно най-тихия начин. SO19 тръгнаха първи, плътно следвани от Хелън, детектив Бриджис и десетина души от Военна полиция. Огромна площ за претърсване, но ако се разпръснеха ветрилообразно и поддържаха контакт по радиостанциите, биха могли да приключат сравнително бързо. Хелън чувстваше цялото си тяло сковано от напрежение. Знаеше, че трябва да се опита да овладее нервите си — прекомерното нервно напрежение води до вземане на лоши решения, особено когато държиш глок в ръка. Времето беше лошо и вятърът, който свистеше през счупените прозорци, придаваше на обстановката призрачна, злокобна атмосфера. Вземи се в ръце , повтаряше си тя — не искаше да й се привиждат сенки и оптически измами.

Но не беше лесно да се отпусне при толкова висок залог. Вината за всичко това наистина беше нейна. Не само защото бе вдъхновила убийствата, но и защото беше помолила Марк да се върне на работа. Ако просто го бе оставила на мира, сега той щеше да бъде жалък пияница, но в безопасност . Беше се върнал на работа, без да се ядосва и без да обвинява. Защото той вярваше в онова, което правеше, и защото — въпреки всичко — вярваше в нея. А ето какво получи за отплата за своята преданост.

Тя внимателно се изкачваше нагоре по стълбите — съвсем сама, в разрез с протокола. Надникна в първата стая. Самотно, изоставено, мрачно и прашно място. Хелън освободи предпазителя на пистолета си. Инстинктите й подсказваха, че сестра й нямаше да се остави лекомислено да налети на екип от SO19. Тя преследваше Хелън.

Вдигна оръжието пред себе си и надникна в следващата стая — убедена, че съвсем скоро ще се изправи лице в лице с врага. Радиостанцията й внезапно изпука. Беше детектив Бриджис. Звучеше по-скоро развълнуван, отколкото тревожен. Беше чул някакви звуци. Идвали от долния етаж. Тъкмо отивал натам, за да провери. Хелън веднага заряза всичко и хукна надолу по стълбите.

Докато бързаше в посоката, откъдето се чуваше хлопането, детектив Бриджис с изненада видя как Хелън го изпреварва. Той винаги се бе гордял с бързината си, но шефката му изглеждаше като обладана от зъл дух. Опитваше се да се овладее, но той ясно виждаше, че е като навита пружина. А сега, водена от страх, мрачни предчувствия и гняв, бързаше да си присвои тази история. Искаше тя да бъде човекът, който ще сложи край на този кошмар.