Мэтью Арлидж - Куршум за двама

Когато стигнаха до долния край на стълбището, коридорът се разклоняваше в четири посоки. Радиостанцията отново изпращя и Бриджис побърза да намали звука й, смутен от злъчния поглед на Хелън. Двамата наостриха уши и се огледаха.

Направо. Шумът определено идваше от коридора точно пред тях и те хукнаха натам. Първата врата беше заключена, но звукът се носеше от по-далеч. Продължиха нататък и тогава го чуха съвсем ясно — бум, бум, бум. От съседната стая. Вратата беше заключена. Но те щяха да влязат. Трябваше да влязат.

Докато Хелън викаше през затворената врата, с надеждата да долови признаци на живот, един от военните полицаи изтича да донесе железен лост. Върна се след по-малко от минута и доведе със себе си още хора. Подпря вратата с рамо и вклини лоста в ключалката на тежката метална врата. Напред-назад, напред-назад, докато най-накрая вратата неохотно се предаде с протяжно скърцане. Хелън и Бриджис избутаха полицая от пътя си и нахълтаха вътре.

За да открият празна стая.

Счупен прозорец, полуизкъртен от пантите си, ритмично блъскаше металната рамка под поривите на бурния вятър.

Искаше да умре.

Тази мисъл непрекъснато се въртеше в главата на Марк. Сега би приел смъртта като благословия, като облекчение на болката, която изтезаваше тялото му. Беше пробвал да се пребори с треската, да фокусира вниманието си върху настоящето, да се опита да измисли някакъв начин за бягство — но всичко това само влошаваше пулсирането в мозъка му и той постепенно се унесе в летаргия.

Колко време отнема да умреш от глад? Твърде дълго. Бе изгубил представа за времето, но със сигурност бяха прекарали в затвора си поне три дни. Стомахът му непрекъснато се свиваше, гърлото му беше отекло и пресъхнало, едва намираше енергия да се надигне. За да убива време, ровеше в съзнанието си и вадеше спомени от детството си, но мислите за училището преливаха в спомен за „Изгубеният рай“ — поемата, която бе изучавал (с голяма неохота) в прогимназията. Сега се чувстваше като персонаж от онова кошмарно видение, измъчван непрестанно от смразяващия студ нощем и ужасните тревоги, които го стискаха в хватката си през безкрайно дългите дни. Нямаше спасение.

Той съзнаваше, че треската му се влошава. Имаше добри периоди и лоши периоди. Периоди, в които умът му беше бистър и можеше да говори с Чарли, както и такива, в които усещаше, че бръщолеви несвързано. Дали щеше да настъпи момент, в който да изгуби напълно връзката с реалността?

Той протегна ръка и опипа раната на тила си. Мръсните му пръсти потънаха в зейналата дупка, дълбока поне два-три сантиметра.

— Не я пипай, Марк. — Гласът на Чарли достигна до него през мрака. Дори и след три дни в чистилището, тя все още звучеше загрижена. — Ще стане още по-зле.

Но Марк не я послуша, защото нещо лазеше по пръста му. Гнойната му рана се движеше. Той извади пръстите си и ги подуши. Постара се да не обръща внимание на противната, лепкава воня, която покриваше кожата му, и насочи вниманието си върху миниатюрното бяло червейче, което танцуваше около нокътя. Личинки. Раната му гъмжеше от личинки.

Той доближи пръста си до устата си и облиза малкото червейче с език. Изпита странно усещане, когато го преглътна. Странно, но приятно. Измъкна още няколко от раната и ги напъха в устата си.

Чарли се изправи и тръгна към него, вперила поглед в ръката му. После приклекна до него. Марк притихна, осъзнавайки за пореден път силата на приятелството им. Той с усилие обърна тила си към нея. Тя се поколеба, но после нетърпеливо бръкна с два пръста в раната му и ги напъха в устата си. Облиза лакомо личинките и ги остави да се гърчат върху езика й. Блаженство.

Всичко свърши твърде бързо. Оскъдната им вечеря с личинки приключи. Сега стомасите им пулсираха от глад — миниатюрните твари, които погълнаха, просто припомниха на червата им колко бяха празни. Още. Още. Още. Стомасите им искаха още. Стомасите им копнееха за още.

Ала нямаше нищо повече, което да им предложат.

Бяха претърсили всеки сантиметър земя в радиус от три километра от старата болница, но от Марк и Чарли нямаше и следа. Намериха само локва прясна кръв в коридора на четвъртия етаж. Лабораторните тестове потвърдиха, че е на Марк. Детектив Макандрю се разплака, но тя не беше единственият разстроен член от екипа. Хелън едва сега осъзна колко обичан бе Марк в управлението. Нищо чудно, че хората я мразеха.

И така, оказваше се, че Марк и Чарли са били подмамени в болницата, а после отведени другаде. В непосредствена близост до болницата нямаше камери за наблюдение. Камерите по околните оживени улици бяха снимали десетки товарни микробуси в този часови диапазон, но кой от тях беше техният ? Къде ги бе отвела? В района със сигурност имаше много изоставени сгради и складове. Екипи от униформени полицаи вече ги проверяваха с помощта на кучетата, които Хелън бе изискала. Разпитваха всеки потенциален свидетел и минувач, обиколиха и по къщите. Ако някой се държеше подозрително, претърсваха къщата му от тавана до мазето, ако се наложеше. Трябваше да ги открият.