Мэтью Арлидж - Куршум за двама

Вече се намираше в по-занемарените покрайнини на Лондон. Не след дълго в далечината се появи „Чатъм Тауър“. Проектирана като утопия от 60-те, но предстоеше да бъде съборена. Мечтата се беше вкиснала. „Ароу Секюрити“ — фирмата, която се грижеше за охраната на обекта — бяха предупредени, но въпреки това се наложи да почака. Най-после намръщеният охранител отключи дървената външна порта, а Хелън веднага започна да го разпитва дали някой се е опитвал да проникне през дървената ограда около изоставената сграда. Той подчерта, че не е имало такива случаи — децата били твърде заети да се наръгват с ножове в центъра, за да си правят труда да идват дотук — но въпреки това Хелън направи пълна обиколка на оградата и я провери за дупки и разхлабени дъски. В крайна сметка се убеди, че всичко е наред, и двамата влязоха вътре. Дали някой би могъл да се прехвърли през оградата с помощта на стълба? Напълно възможно.

Асансьорът не работеше, затова се качиха по стълбите до 11-ия етаж — Хелън водеше с маршова стъпка, а придружителят й се влачеше след нея. Без да усети, Хелън внезапно се озова пред номер 112. Подпря ръка на стената, за да си поеме дъх, а охранителят натисна бравата. Не беше заключено. Той открехна вратата и понечи да влезе, но Хелън го спря.

— Изчакай тук.

Охранителят изглеждаше изненадан, но отстъпи:

— Както кажеш.

Хелън мълчаливо влезе в апартамента и изчезна в мрака.

— Трябва да бъдем силни, Марк. Ако сме силни, ако сме сплотени, тя няма да победи.

Марк кимна.

— Тя няма да ни победи. Аз няма да й позволя — продължи Чарли.

Марк се изправи на крака с помощта на Чарли и двамата се заеха да проучат обстановката. Ако се намираха в болницата, никой нямаше да ги чуе. Общината от години се опитваше да пробута сградата на строителни предприемачи, но удряше на камък. Стърчеше си самотна в западнала, забравена част на града.

Отвсякъде ги заобикаляха бетонни стени. Никакви прозорци и само една врата. Наскоро сменена и подсилена — стоеше нелепо, като кръпка, на фона на всичко останало в занемарената стая. Опитаха се да разхлабят пантите, но установиха, че без инструменти няма да успеят. И все пак бе нещо, с което да се занимават. Ако някак си разхлабеха пантите, тогава…

Марк се мъчеше да не обръща внимание на туптящата болка в главата си и високата си температура, докато се занимаваше с пантите, а Чарли удряше по вратата с юмруци. Удряше непрестанно. Все по-силно и по-силно. Крещеше с всичка сила, молеше за помощ. Вдигаше достатъчно шум да събуди и мъртвите — но дали някой я чуваше?

Наоколо им се вдигаше гъст прахоляк и ги обгръщаше, прониквайки в ушите им, в очите им, в гърлата им. Гласът на Чарли стана дрезгав, но тя не се отказваше. И двамата продължаваха, подканяйки се взаимно да не се отказват, но след повече от час безплодни усилия се строполиха изтощени на пода.

Чарли отказа да заплаче. Бяха залостени в най-ужасния кошмар, който можеха да си представят, но… не трябваше да падат духом. Това бе жизненоважно, ако искаха шанс да оцелеят.

— Помниш ли Анди Фаундинг? — попита Чарли престорено бодро, макар че дрезгавият й глас я издаваше.

— Разбира се — отвърна Марк.

— Завел е дело срещу полицията в Хампшир. Твърди, че бил жертва на сексуален тормоз от жени полицаи.

Марк се засмя в отговор. Анди Гальовника, както често го наричаха, беше дежурен сержант в Портсмут, известен с палавите си ръце, особено сред младите си колежки. Чарли продължи да разказва забавната си история и макар че Марк копнееше за сън и спокойствие, той изпитваше благодарност към нея, защото това бе начин да се борят с отчаянието.

Докато си разказваха истории, никой от двамата не спомена пистолета, който лежеше помежду им.

Сигурна бях, че ще се събудят и ще ми развалят удоволствието. Удивително е обаче какъв ефект могат да окажат седем халби „Уайт Лайтнинг“. Баща ми винаги е пиел като смок — бира, сайдер, изобщо всичко, до което се докопа — а мама не му отстъпваше. Пиенето правеше побоищата по-поносими и й пречеше да мисли. Ако бе останала трезва достатъчно дълго време, щеше да осъзнае каква помийна яма бе животът й и да си пъхне главата във фурната. В известен смисъл ми се ще да го бе направила.

Бях планирала този момент по толкова много различни начини. Във фантазиите си винаги използвах нож. Обожавах идеята за прерязани артерии, за оплискани с кръв стени, но нямах толкова смелост да го направя в действителност. Тревожех се, че няма да успея. Че няма да замахна достатъчно силно, че няма да улуча артерия. Когато му дойдеше времето, трябваше да го направя безгрешно, иначе щях да съм гарантирано мъртва. Копелето щеше да се погрижи — един бог знае какво щеше да ми причини — затова трябваше да съм безупречна.