Мэтью Арлидж - Куршум за двама

Силен удар по вратата я накара да вдигне поглед. Кого очакваше? Чарли? Бриджис? Появи се Мериан, разбира се.

— Здравей, Джоди. — Тя се усмихна, затвори вратата и я заключи. — Отдавна не сме се виждали.

Нямаше победа. Нямаше щастие. Нямаше дори облекчение. Чарли бе оцеляла. Щеше да живее. Бебето й щеше да живее. Но предишната Чарли беше мъртва и погребана. И нямаше да се завърне никога.

Лежеше върху чакъла, а дъждът се изливаше отгоре й. Чувстваше се замаяна. Шокирана и мразеща. Полека я обземаше пълно изтощение. Тя затвори очи и отвори уста. Дъждът се изливаше в пресъхналата й, кървяща уста. Моментно усещане за облекчение, последвано от забвение. Мислите й се рееха в безтегловност, чувстваше се като засмукана под вода, потапяше се в мрак, който едновременно я успокояваше и изцеждаше силите й.

После чу глас. Странен, далечен, механичен глас. Чарли се опита да се измъкне от бездната, но изтощението я дърпаше обратно. После го чу отново. Гласа, упорит, настоятелен. Тя успя да отвори едно око. Но наоколо нямаше никого.

— Къде си? Отговори, моля те! — Отчаяният глас вече звучеше по-ясно.

Чарли отвори и другото си око и успя да надигне глава от земята.

Радиостанцията на Хелън лежеше захвърлена до мотоциклета й. А гласът… гласът беше на детектив Бриджис. Търсеше я.

Може би не всичко беше приключило. Може би Чарли все още имаше шанс за изкупление в крайна сметка. Знаеше, че трябва да опита. Тя с мъка се изправи на крака, после се свлече на колене. Тялото й трепереше, зъбите й тракаха. Виждаше всичко двойно. Цялата се тресеше, но трябваше някак да стигне до радиостанцията.

— Как можа?

Мериан се засмя. Каква прелестна ирония струеше от въпроса на Джоди. Точно този въпрос Мериан бе задала на нея преди толкова много години. На лицето й грейна широка усмивка — кой би могъл да предположи, че всичко ще се подреди толкова идеално?

— По-просто е, отколкото може би си мислиш. Мъжете бяха лесни — знаеш ги какви са, като видят някоя по-засукана мадама. А момичетата… е, те бяха много… доверчиви. Бих искала да кажа, че никак не ми е било лесно, но както сама виждаш, те изнесоха тежката част на плещите си.

Тя хвърли поглед към тялото на Марк.

— Ти видя ли се с Чарли впрочем? — продължи тя. — Добре ли е? Изхвърча покрай мен, когато отворих вратата, така че не успях да я видя добре.

— Ти я унищожи…

— О, не ми разигравай мелодрами. Добре е. Ще се оправи, ще се завърне при любимия си, ще роди бебето си. Дали ще е в състояние да погледне детето в очите, е друг въпрос, но тя победи. Тя оцеля. Предполагах, че първа ще посегне към пистолета, но Марк я изпревари.

— Защо просто не си го изкара на мен? — попита Хелън.

— Защото исках да страдаш.

Ето — просто и ясно.

— Постъпих правилно. Бих го направила отново. — Хелън повиши глас, давайки воля на яростта си. И за пръв път в очите на Мериан просветна нещо. Гняв?

— Теб никога не те е било грижа колко страдах, нали? — просъска тя.

— Не е вярно.

— Не казвам, че си искала да страдам. Но на теб просто не ти пукаше, което е още по-лошо.

— Не, никога не съм…

— Бях зад решетките двайсет години . Опитаха се да ме пречупят при малолетните престъпници, а после отново в „Холоуей“, при пълнолетните. Писах ти, така че не се преструвай, че не знаеш за какво говоря. Наръгвания със счупени бутилки, изнасилвания, побоища. Писала съм ти за всички тези неща и за това как те си платиха за тях. В „Холоуей“ изтръгнах окото на едно момиче направо от шибаната й глава — помниш ли? Помниш, разбира се. Но въпреки това ти нито ми отговори, нито дойде да ме видиш. Ти не ми помогна изобщо , защото искаше да изгния там. Да се сбръчкам и да пукна. Собствената ти сестра.

— Ти спря да бъдеш моя сестра преди много време.

— Заради случилото се на горния етаж? Аз поне имах шибани топки, за разлика от теб, неблагодарна малка кучко.

Най-накрая тя даде път на цялата натрупана жлъч.

— Аз те спасих . Ти щеше да си следващата жертва. Щяха да унищожат за нула време малко момиченце като теб.

Истината в думите на Мериан прободе като с нож съвестта на Хелън.

— Знам това. Ти си смятала, че ми помагаш, и това знам…

— С теб можехме да сме щастливи заедно, ти и аз. Можехме да отидем някъде, да стоим настрана от улицата, да се заловим с нещо. Никога нямаше да ни открият. Ако се бяхме подкрепяли, всичко щеше да бъде наред и досега.

— Наистина ли вярваш в това, Мериан? Защото, ако си вярваш, значи си много по-луда, отколкото си мислех…