Роберт Ладлэм - Загадката Халидон

Шевролетът забави ход, когато наближи една постройка — малка ферма. Зад ъгъла на сградата имаше стар трактор, а наоколо бяха разхвърляни небрежно земеделски сечива — рала, хомоти, вили. На лунната светлина инструментите изглеждаха като застинали реликви, които не се използваха и само събуждаха мъртви спомени.

Камуфлаж.

Както бяха маскирани и хангарите. Това беше летище, което не фигурираше на никоя карта.

— Господин Маколиф? Господин Тъкър? Елате с мен, ако обичате — негърът до прозореца отвори вратата и слезе от колата. Сам и Алекс го последваха. Шофьорът и третият ямаец останаха вътре. Когато пътниците се отдалечиха от колата, шофьорът натисна газта и се оттегли по разкаляния път.

— Къде отиват? — попита разтревожено Маколиф.

— Да скрият колата — отговори негърът. — От Кингстън нощем изпращат насам въздушни патрули с надеждата да намерят някое поле като това и ако имат късмет — да забележат някой малък самолет, който пренася наркотици.

— Оттук ли ги прекарват наркотиците? Мислех, че е по на север — каза Тъкър.

Ямаецът се засмя.

— Наркотици, трева, опиум… север, запад, изток. Това е доходна индустрия, гуспудине. Но ние не се занимаваме с това… Хайде да влезем вътре.

Когато тримата се приближиха до миниатюрната ферма, вратата й се отвори. На прага се изправи светлокожият негър, когото Алекс беше видял за пръв път с раирана престилка на щанда в «Талън».

Обзавеждането на малката къща беше примитивно: дървени столове, по средата на единствената стая имаше масивна кръгла маса, а до стената — войнишка койка. Сложната радиоапаратура върху масата отдясно на входа крещящо противоречеше на обстановката. Светлината, която се виждаше през прозореца, идваше от една засенчена лампа, пред машинарията. Чуваше се шум на генератор, осигуряващ необходимото електричество.

Маколиф забеляза всичко това за няколко секунди след влизането си. После той видя още един човек, който стоеше в сянката в другия край на стаята, с гръб към останалите. Фигурата му — кройката на сакото му, раменете, вталеният костюм, ушитите по поръчка панталони — изглеждаха познати.

Човекът се обърна. Светлината на настолната лампа освети чертите му.

Чарлз Уайтхол се втренчи в Маколиф и след това бавно кимна.

Вратата се отвори и шофьорът на шевролета влезе заедно с третия негър. Той се приближи до кръглата маса в средата на стаята, седна и си свали бейзболната шапка. Отдолу се показа голяма обръсната глава.

— Казвам се Мур. Барък Мур, господин Маколиф. Бих искал да ви успокоя. Ние се обадихме на онази жена, Алисън Бут. Казахме й, че сте отишли на конференция в Министерството.

— Тя не би повярвала на такова нещо — отговори Алекс. — Ако си направи труда да провери, ще й кажат, че сте отишли с Латъм в склада. Няма за какво да се притеснявате, гуспудине.

Сам Тъкър стоеше до вратата. Той беше спокоен, но изпълнен с любопитство. Освен това беше силен. Яките му ръце бяха скръстени на гърдите, а изсечените черти на загорялото му от калифорнийското слънце лице показваха възрастта му и подчертаваха животинската му твърдост. Чарлз Уайтхол стоеше отляво на прозореца, елегантното му и арогантно лице изразяваше презрение.

Светлокожият негър от рибния магазин «Талън» и двамата ямайски «наемници» си бяха дръпнали столовете назад до най-отдалечения ъгъл на дясната стена, по-далеч от центъра на вниманието. Поведението им подчертаваше факта, че са подчинени на Барък Мур.

— Седнете, моля — Барък Мур посочи наредените покрай масата столове. Те бяха три. Тъкър и Маколиф се спогледаха; нямаше смисъл да отказват. Те се приближиха до масата и седнаха. Чарлз Уайтхол остана прав до прозореца. Мур вдигна очи към него:

— Ти ще седнеш ли при нас?

— Ако ми се прииска да седна — отговори Уайтхол.

Мур се усмихна и заговори, а погледът му беше прикован в Уайтхол:

— На гуспудин Чарли му е трудно да седи в една стая с мене, камо ли на една маса.

— Тогава защо е тук? — попита Сам Тъкър.

— Той разбра, че ще бъдем заедно, няколко минути преди кацането. В Савана-ла-Мар сменихме пилотите.

— Той се казва Чарлз Уайтхол — обърна се Алекс към Сам. — Член е на проучвателния екип. Аз също не знаех, че ще го заварим тук.

Тъкър се отпусна на стола си и попита Уайтхол:

— Ти в коя област си, момко?

— Ямайка, момко .

— Не исках да те обидя, синко.

— Вие пак ме обиждате — отговори просто Уайтхол.

— Ние с Чарли — продължи Барък Мур, — се намираме на противоположните полюси, когато стане дума за политика. Във вашата страна вие използвате термина «бял боклук»; той ме смята за «черна измет» почти по същите причини. Мисли, че съм прекалено груб, прекалено шумен, прекалено мръсен. В очите на гуспудин Чарли аз съм вулгарен революционер… а той, видите ли, е чаровен бунтовник — Мур размаха ръка пред себе си. Жестът му беше театрален и обиден. — Но нашите бунтовници са различни, много различни, гуспудине. Аз искам Ямайка да принадлежи на всички хора. Той я иска само за някои.