Роберт Ладлэм - Загадката Халидон

Маколиф помълча няколко минути, после попита Тъкър:

— Защо Пиърсол толкова е държал да се свърже с теб?

— Аз му писах в телеграмата, че ще правя голямо проучване в Трелоуни по проект на Лондонския университет, одобрен от Кингстън. Не исках да си мисли, че ще пропътувам шест хиляди мили, за да му дойда на гости. Той беше зает човек, Алекзандър.

— Но тази вечер ти беше в Кингстън, а не в бамбуков лагер на Марта Брей. Двама от тези мъже — Маколиф посочи напред, — ме следяха днес следобед със същата кола.

— Нека аз да ви отговоря, господин Маколиф — каза ямаецът до прозореца, като се обърна и преметна ръка през седалката. — В Кингстън са прехванали телеграмата на господин Тък и са събрали две и две, гуспудине. Помислили са, че господин Тък и доктор Пиърсол са лоша комбина. Лоша за тях, гуспудине. Те са изпратили в Мо'Бей опасни хора, за да открият какво прави господин Тък…

— Откъде знаеш всичко това? — прекъсна го Алекс.

Негърът до прозореца хвърли един мигновен поглед към шофьора. Макар че мъждивата светлина и бягащите сенки му пречеха, на Маколиф му се стори, че шофьорът кимна незабележимо.

— Ние хванахме хората, които дойдоха в Мо'Бей след господин Тък. Повече не ти трябва да знаеш, гуспудине… Те убиха доктор Пиърсол заради това.

— Кой го уби?

— Ако знаехме кои са, щяхме да ги обесим в парка «Виктория».

— Какво ви казаха… ония хора в Монтего?

На Алекс му се стори, че негърът, който говореше, отново погледна към шофьора. След няколко секунди той отговори:

— Онези хора в Кингстън смятаха, че доктор Пиърсол ще продължи да се намесва. Това, че той се е опитал да те намери, гуспудине, е било доказателство. Като са го убили, те са си махнали голяма беля от главата.

— А вие не знаете кой го е направил…

— Наели са чернилки, гуспудине — прекъсна го негърът.

— Това е лудост! — каза Маколиф колкото на Сам Тъкър, толкова и на себе си. — Хора да убиват себеподобни… мъже да преследват други мъже. Това е пълна лудост!

— Защо ли тия неща изглеждат лудост на човек, който ходи в рибния магазин на Талън? — попита внезапно негърът.

— Откъде… — Маколиф млъкна. Той се обърка, и толкова беше внимавал — Откъде разбрахте за това? Нали ви избягах на площадката за надбягвания?

Ямаецът се усмихна. Проблясващите светлини се отразиха през прозореца в лъскавите му зъби.

— Всъщност океанската пъстърва не важи пред сладководната, гуспудине.

Продавачът! Безразличният продавач с раираната ленена престилка.

— Значи човекът на щанда е от вашите. Това е твърде добре — каза спокойно Маколиф.

— Ние сме много добри. Уестмор Талън е британски агент… Той прилича на англичаните: осигурява си тайната помощ на монополистите. И е също толкова тъп. Старите му съученици от «Итън» може и да му вярват, но неговите съотечественици му нямат доверие.

Ямаецът вдигна ръка от седалката и се обърна напред. Той беше свършил.

Сам Тъкър заговори замислено и откровено:

— Алекзандър… по дяволите, кажи ми какво става. Какво си направил, момчето ми?

Маколиф се обърна към Сам. Неговият огромен, жизнен, компетентен стар приятел го гледаше в тъмнината, а по лицето му преминаваха резките проблясъци на светлините. В погледа на Тъкър се четеше объркване и болка. И гняв.

«По дяволите, какво толкова съм направил» , помисли си Алекс.

— Стигнахме, гуспудине — каза шофьорът с бейзболната шапка, който не си беше отворил устата през цялото пътуване.

Маколиф погледна през стъклото. Сега околността беше равнинна, но разположена нависоко и заобиколена от хълмове. Местността се осветяваше на места от ямайската луна, чиято светлина се процеждаше през ниските облаци над Сините планини. Намираха се на един разкалян път; в далечината, може би на четвърт миля, се забелязваше някаква сграда. Това беше малка, подобна на колиба постройка. През единствения й прозорец се виждаше мъждива светлина. Отдясно имаше две други… постройки. Това не бяха нито сгради, нито къщи, нито колиби, а нещо неопределено, просто безформени, охлузени силуети… може би полупрозрачни? Да… от жици и платнища. Или мрежа… Бяха големи, подобни на навеси съоръжения, укрепени от многобройни стълбове. Тогава Алекс разбра: земята зад тентите беше утъпкана и разделена на парчета от по девет-десет метра, а по границите им имаше незапалени фенери. Тентите представляваха камуфлажни хангари, а земята — самолетна писта.

Те бяха стигнали до някакво планинско летище, необозначено на картите.