Роберт Ладлэм - Загадката Халидон

— Допреди два дни той беше регистриран в «Джордж V» в Париж. Никой не ме уведоми за тръгването му, което означава, че е долетял тук инкогнито, може би през Мексико. Това е тревожно. Трябва да наглеждате госпожа Бут… предполагам, че имате оръжие?

— Имам две пушки в екипировката. Едната е «Ремингтън» с оптичен мерник, калибър 7,5, а другата — далекобойна автоматична пушка, калибър 5 мм. Това е всичко.

Талън изглежда преживяваше вътрешна борба, но след това се реши. Той извади връзка ключове от джоба си, избра един и отключи най-долното чекмедже на бюрото си. Оттам взе издут кафяв книжен плик, отвори го и измъкна един загънат пистолет. Заедно с оръжието изпаднаха няколко патрона.

— Това е «Смит & Уесън» калибър 38, с къса цев. Номерата му са изтрити и той не може да бъде проследен. Вземете го, ако обичате. Той е избърсан и единствените отпечатъци по него ще са вашите. Бъдете внимателен.

Маколиф разглежда оръжието няколко секунди, преди да протегне ръка и да го вземе бавно. Той не го искаше, по някакъв начин притежаването му го обвързваше окончателно. Но пред него отново изникна проблемът за алтернативата: би било глупаво да откаже оръжието, макар че не смяташе да го използва за друго, освен да демонстрира сила.

— В досието ви пише, че имате опит в използването на малокалибрено оръжие. Но може би отдавна не сте стреляли. Бихте ли искали да се поупражнявате на някое стрелбище? Разполагаме с няколко, които се намират на броени минути път със самолет.

— Не, благодаря — отговори Алекс, — неотдавна в Австралия това беше единственото ни развлечение.

Телефонът иззвъня приглушено. Талън го вдигна и произнесе само:

— Да?

Той изслуша говорещия отсреща, без да пророни нито дума. Когато затвори телефона, той погледна Маколиф.

— Човекът, на чието име е регистриран зеленият шевролет седан, е мъртъв. Колата се води на Уолтър Пиърсол. Адресът му е «Хай Хил», Карик Фойл, областта Трелоуни.

Маколиф прекара още един час с Уестмор Талън, докато старият ямайски аристократ задейства информационната си мрежа. Той имаше източници по целия остров.

Преди да изтече този час, беше открит един важен факт, загиналият, Уолтър Пиърсол от Карик Фойл, област Трелоуни, беше пътувал неизменно с двамата си чернокожи помощници. Съвпадението между двамата мъже, които бяха взели вещите на Сам Тъкър от хотела в Монтего Бей, и двамата преследвачи на Алекс в зеления шевролет вече не беше случайно. И след като Пиърсол беше споменал пред Алисън името на Сам, сега оставаше да се направят изводите.

Талън нареди на собствените си хора да хванат подчинените на Пиърсол. Той щеше да се обади на Маколиф, когато те успееха да го направят.

Алекс се върна в «Кортли Менър». Той се отби на рецепцията да провери има ли съобщения за него. Алисън беше излязла да вечеря, тя се надяваше, че той ще се присъедини към нея. Това беше всичко.

Нямаше нито дума от Сам Тъкър.

— Ако някой ме потърси, ще бъда в ресторанта — каза той на администратора.

Алисън седеше сама по средата на претъпканата зала, в която имаше много тропически растения и прозорците бяха отворени. По средата на всяка маса горяха свещи с абажури. Това бяха единствените източници на светлина. Тъмночервените, зелени и жълти листа хвърляха треперливи сенки, шумът изразяваше удоволствие, смехът се извисяваше в кресчендо, но все още тихо. Посетителите приличаха на добре сресани, добре облечени марионетки със забавени движения, които изглежда очакваха началото на нощните игри.

Беше любимият час на марионетките: когато маниерите, заучената грация и дреболиите имаха значение. По-късно положението щеше да се промени — други… твърде често отблъскващи качества, щяха да придобият значение. Затова Джеймс Фъргюсън беше сигурен, че снощното му престорено напиване е било убедително.

По същата причина Чарлз Уайтхол захвърли салфетките арогантно и спокойно от масата на пода, за да изчисти създадената от чужденците бъркотия.

— Изглеждаш умислен или нацупен — каза Алисън, когато той си изтегли стол да седне.

— Не съвсем.

— Какво стана? Какво ти казаха в полицията? Почти очаквах да ми се обадят.

Маколиф беше репетирал отговора си, но преди да го изрецитира, посочи чашките за кафе и бренди пред Алисън.

— Предполагам, че вече си вечеряла.

— Да. Умирах от глад. А ти ял ли си?

— Не. Ще ми правиш ли компания?

— Разбира се. Аз нямам пазачи. Той си поръча питие.