Роберт Ладлэм - Загадката Халидон

Маколиф я погледна в очите.

— Ти не си Дейвид, а аз не съм ти. Това е всичко, което мога да ти кажа. А сега трябва да намеря телефон. Ще се видим по-късно. Сложи веригата на вратата.

Той отново я целуна, отиде до вратата и я затвори след себе си. Изчака да чуе тракането на металната верига и тръгна към асансьорите.

Вратите на асансьора се затвориха и той се спусна надолу. Над главите на скупчените бизнесмени и туристи се разнасяше тиха музика, асансьорът беше пълен. Мислите на Маколиф се носеха към предстоящия телефонен разговор с Уестмор Талън. Притесняваше се за Сам Тъкър.

Асансьорът спря на междинния етаж. Алекс погледна разсеяно светещите цифри, като се чудеше дали в натъпкания асансьор би могъл да се побере още един човек. Нямаше нужда да разсъждава: когато вратите се отвориха, двама чакащи мъже видяха положението и направиха жест, в смисъл че ще изчакат следващия асансьор.

В този момент Маколиф го видя в коридора отвъд бавно затварящите се врати. Това беше дебел мъж с тъмно сако и светли панталони. Беше отключил една врата и се канеше да влезе в стаята. Когато влизаше, той си дръпна сакото, за да прибере ключа в джоба си. Ризата му беше жълта.

Вратата се затвори.

— Извинете! Извинете, ако обичате! — каза бързо Маколиф, като се пресегна през облечения със смокинг човек, който стоеше до таблото с копчетата, и натисна това за най-близкия етаж — втория. — Подминах си етажа. Много съжалявам.

— Равният ход на асансьора се наруши внезапно, той леко подскочи, като се подготвяше безропотно за неочакваната спирка. Вратите се отвориха и Алекс се промъкна между раздразнените пътници, които все пак му помагаха.

Той застана в коридор пред асансьорите и веднага натисна копчето за нагоре. След това размисли. Къде ли бяха стълбите?

Знакът «ИЗХОД — СТЪЛБИЩЕ» беше син с бели букви. Стори му се странно, надписите за изхода винаги бяха червени. Стълбите се намираха в другия край на коридора. Той тръгна бързо по покрития с дебел килим под, като се усмихна притеснено на двойката, която излезе от една врата. Мъжът беше прехвърлил петдесетте. Беше пиян. Момичето, едва на двадесетина, беше трезва мулатка, облечена като скъпа проститутка. Усмихна се на Алекс — още едно послание. Той й отговори с поглед, че предложението й не го интересува, но й пожелава късмет с пияницата.

Маколиф натисна ръчката на вратата на изхода. Звукът беше прекалено силен. Затвори я внимателно, тихо, с облекчение при вида на дръжката от вътрешната й страна.

Алекс изтича на пръсти нагоре по циментовите стълби, като се стараеше да заглуши звука на стъпките си. На стоманения панел на бежов фон беше изписана с черно римската цифра III. Бавно завъртя дръжката и отвори вратата към коридора на третия етаж.

Той беше празен. Долу бяха започнали нощните игрички. Участниците щяха да останат на състезателната арена, докато спечелят или загубят, или потънат в алкохолно забвение. Алекс трябваше да внимава само за блуждаещи индивиди и за пияници като онзи на втория етаж, когото детето-жена управляваше така умело. Той се опита да си припомни пред коя врата видя мъжа с жълтата риза: доста навътре в коридора, но не в самия край. Не беше до стълбището, може би около две трети от разстоянието. Беше отдясно, мъжът беше отметнал сакото си с дясната ръка, когато се показа ризата му. Това означаваше, че сега се намира в някоя стая, която се пада отляво на Алекс. Маколиф си смени изходната позиция и се взря в трите… не, четирите врати от лявата му страна, като започна от втората врата след стълбите на една трета от разстоянието до асансьорите.

Коя врата беше?

Маколиф започна да се разхожда безшумно по дебелия килим в коридора, притиснат до лявата стена. Спираше пред всяка врата, като непрестанно въртеше глава. Очите му се местеха бързо, ушите му бяха наострени да доловят човешки гласове или дрънчене на чаши. Или каквото и да било.

Нямаше нищо. Навсякъде цареше тишина.

Погледна месинговите номера. 218, 216, 214, 212. Дори 210. Следващите стаи не съвпадаха с това, което си спомняше.

Спря по средата и се върна. Може би знаеше достатъчно неща, които да съобщи на Уестмор Талън. Алисън беше казала, че обхватът на този вид електронни микрофончета е стотина ярда от мястото, на което се намират, до приемателното устройство. Този етаж, тази част на хотела, напълно влизаше в обхвата. Зад една от тези врати се намираше магнетофонът, който се задействаше от човека зад микрофона или със закачени на главата слушалки.