Роберт Ладлэм - Загадката Халидон

— Нещо подобно. Разбираш ли, това е напълно възможно.

— Мислех, че подобни неща стават само във филмите за Втората световна война. Нацистите се карат и пращат дивизиите в грешни посоки. — Маколиф си погледна часовника. Беше 9:15. — Трябва да се обадя по телефона, освен това искам да прегледам списъка на запасите заедно с Фъргюсън. Той ще…

Той млъкна. Алисън се пресегна и внезапно го хвана за ръката.

— Не се обръщай — нареди тя тихо. — Мисля, че твоите микрофончета са ги накарали да действат. Някакъв мъж току-що влезе много бързо в ресторанта и явно търси някого.

— Нас ли?

— Ако трябва да бъдем точни, бих казала, че търси теб.

— Кухненските кодове не са ги заблудили за много време.

— Може би не. От друга страна, напълно е възможно да са те следили отблизо и да са сверявали данните от двата вида наблюдение. Този хотел е прекалено малък за денонощно…

— Опиши го — прекъсна я Маколиф. — Колкото можеш по-подробно. Още ли гледа насам?

— Той те забеляза и спря. Струва ми се, че се извинява на човека, който запазва масите. Той е бял, облечен е със светъл панталон и тъмно сако и с бяла, не, с жълта риза. Малко по-нисък от теб е, доста набит…

— Какво?

— Нали разбираш, дебел е. Под средна възраст, тридесет и няколко, струва ми се. Косата му е дълга, не по модата, но е дълга. Тъмноруса или светлокестенява. Трудно ми е да я определя на светлината на свещите.

— Добре се справяш. А сега трябва да се обадя по телефона.

— Чакай да си тръгне, той пак се оглежда — каза Алисън, като се засмя заинтригувано и интимно. — Защо не се захилиш и не поискаш сметката? Съвсем небрежно, скъпи.

— Имам чувството, че съм в детската градина с най-готината учителка в града. — Алекс вдигна ръка, забеляза келнера и потърка пръстите си по типичния за клиентите начин. — Ще те заведа в стаята ти, после ще сляза тук и ще се обадя.

— Защо? Обади се от телефона в стаята. Там вече няма микрофончета.

По дяволите! Да го вземат дяволите! Пак ставаше същото — той не беше подготвен. Дреболиите, пак тия дреболии. Там се криеха капаните. Холкрофт непрекъснато го повтаряше… Холкрофт. Хотел «Савой». Не се обаждай по телефона от «Савой».

— Казаха ми да използвам телефонни автомати. Сигурно си имат причини.

— Кой?

— Министерството. Латъм… полицаите, разбира се.

— Разбира се. Полицаите. — Алисън си дръпна ръката, когато сервитьорът даде на Алекс сметката, за да я подпише. Тя не му вярваше, дори не се направи, че му вярва. Защо да симулира? Него не го биваше да се преструва, беше го хванала… Но по-добре така, отколкото да мънка на телефона и да увърта пред Уестмор Талън, докато Алисън го наблюдава и слуша. Той трябваше да говори спокойно с болния от артрит човек, не можеше да държи Алисън под око, докато говори. Не можеше да рискува тя да чуе името на Шательоро или дори намек за този човек. Алисън схващаше прекалено бързо.

— Този човек тръгна ли си вече?

— Когато ти подписваше чека. Видя, че си тръгваме. — Отговорът й прозвуча съвсем неутрално — нито сърдито, нито топло.

Те излязоха от осветената от свещи зала, минаха покрай арката от зеленина във фоайето и тръгнаха към асансьорите. И двамата мълчаха. Изкачиха се до своя етаж в мълчание, което беше поносимо само поради присъствието на други хора в малкото затворено пространство.

Той отвори вратата и повтори предпазните мерки, които беше взел предишната вечер, с изключение на огледа. Сега бързаше, ако си беше спомнил, по-късно щеше да благославя стаята с електронните приспособления. Той провери собствената си стая и заключи междинната врата от страната на Алисън, провери балкона и банята. Алисън стоеше в коридора и го наблюдаваше. Той се приближи към нея.

— Ще бъдеш ли тук, докато се върна?

Тя отговори само:

— Да.

Той я целуна по устата, като остана притиснат към нея по-дълго, отколкото тя очакваше. Това беше посланието, което искаше да й предаде.

— Ти си красива.

— Алекс? — Тя внимателно го хвана за ръцете и вдигна очи към него. — Познавам симптомите. Повярвай ми, наистина ги знам. Не е лесно да ги забрави човек… Има неща, които не ми казваш, и аз не те питам за тях. Ще почакам.

— Прекалено драматизираш нещата, Алисън.

— Това е смешно.

— Кое?

— Това, което каза току-що. Водих същия разговор с Дейвид. Бяхме в Малага. Той беше изнервен и изплашен. Не беше сигурен в себе си и в мен. Аз му казах: «Дейвид, ти прекалено драматизираш нещата»… Сега разбирам, че в този момент той е знаел.