Роберт Ладлэм - Загадката Халидон

Алеята «Куин» беше дълга най-много петнадесет метра. Отдясно имаше една книжарница. През прозорците й се виждаше приглушена светлина, която осветяваше различни стоки — от кориците на сериозни академични книги до долнокачествени порнографски издания. Отляво беше «Талън».

Витрините му искряха от натрошен лед с наредени върху него мъртви риби с широко отворени очи, а край кантарите сновяха мъже с изцапани евтини бели престилки и се караха с купувачите.

Освен парчетата лед и стъклените очи на рибите, най-голямо впечатление правеха подредените артистично останали морски деликатеси: октоподи, акули и екзотични морски животни.

«Талън» не беше «Фултън Маркет».

Сякаш да потвърди размислите му, от вратата излезе един облечен в униформа шофьор. Носеше пластмасова торбичка и Алекс знаеше, че тя е пълна с натрошен лед.

Солидната двойна врата се отваряше трудно. Щандовете в магазина бяха напълно чисти, подът беше посипан с бял дървесен прах. Двамата бяха само консултанти, а не продавачи. Носеха дълги престилки на сини и бели ивици, ушити от скъп лен. Везните зад хромираното стъкло имаха лъскав месингов обков. На рафтчета, които се осветяваха от миниатюрни лампички на тавана, бяха наредени стотици консерви с деликатеси от цял свят.

Всичко в магазина изглеждаше нереално. Имаше още трима купувачи: една двойка и една самотна жена. Двамата, в отдалечения край на магазина, изучаваха етикетите на рафтчетата. Жената поръчваше стока по списък. Тя се държеше дребнаво и арогантно.

Маколиф се приближи до щанда и произнесе според инструкцията думите:

— Един приятел от Санто Доминго ми каза, че имате пъстърва от северното крайбрежие.

Светлокожият негър зад бялата преграда хвърли един бегъл поглед на Алекс, но в този миг си пролича, че го е разпознал. Той се наведе, за да подреди деликатесите в една кутия, и му отговори небрежно, но точно:

— Имаме малко сладководна пъстърва от Марта Брей, сър.

— Предпочитам морска пъстърва. Сигурен ли сте, че не можете да ми помогнете?

— Ще погледна, сър. — Човекът затвори кутията, обърна се и тръгна по коридора, който започваше зад щанда. Алекс заключи, че той води към големи хладилни зали.

Когато от страничната врата в коридора излезе някакъв човек, Маколиф затаи дъх, като се опитваше да потисне учудването си. Човекът беше чернокож, слаб и стар. Той се подпираше с бастун, дясната му ръка беше саката, а главата му леко се тресеше от старост.

Това беше човекът от парка «Виктория»: старецът, който беше погледнал Алекс с неодобрение, когато той седеше на пейката на алеята «Куин стрийт».

Той се приближи до щанда и заговори. Гласът му явно беше много по-силен от тялото.

— Значи и вие обичате морска пъстърва — каза той. Акцентът му беше по-скоро британски, отколкото ямайски, но карибският му произход си личеше. — Какво да правя с тези любители на сладката вода, които ми излизат толкова скъпо? Елате, вече наближава време да затварям. Можете да си изберете от собствените ми риби.

Светлокожият негър с раираната престилка повдигна подвижната преграда на месарския щанд. Алекс последва болния от артрит старец в късото коридорче. Те влязоха през една тясна врата в малък офис, който повтаряше скъпото обзавеждане на външната зала в умален размер. Стените бяха обковани с дърво, мебелировката се състоеше само от едно махагонено бюро с удобен старинен въртящ се стол, меко кожено канапе до стената и кресло пред бюрото. Стаята се осветяваше от меката светлина на една-единствена китайска лампа върху бюрото. Когато затвори вратата, Алекс видя, че до вътрешната стена са подредени дъбови кантонерки. Въпреки малките си размери стаята беше невероятно удобна — уединено жилище за сериозен човек.

— Седнете, господин Маколиф — каза собственикът на «Талън», като посочи креслото и се затътри покрай бюрото. Той седна и подпря бастуна си на стената. — Очаквах ви.

— Вие бяхте в парка «Виктория» днес сутринта.

— Тогава не очаквах да ви видя. Честно казано, вие ме стреснахте. Няколко минути преди да тръгна на разходка разглеждах снимката ви. Изведнъж лицето, което бях видял на снимката, изникна пред мен във «Виктория». — Старецът се усмихна и вдигна ръце с обърнати нагоре длани, за да подчертае неочакваното съвпадение. — Между другото аз се казвам Талън. Уестмор Талън. Сигурен съм, че са ви разказали, че произхождам от добър стар ямайски род.

— Не са, но само като погледне човек рибния ви магазин, се убеждава в това.