Роберт Ладлэм - Загадката Халидон

Алекс си записа регистрационния номер, като се криеше, но видя съвсем ясно: двамата негри в шевролета не бяха разбрали, че са минали само на няколко метра от колата; която преследваха.

— Ония кучи синове трябва да обиколят целия парк, гуспудине! Тъпите му дървеняци!… Къде искаш да отидеш, гуспудине? Сега имаме много време. Тия няма да ни фанат.

Маколиф се усмихна. Той се зачуди дали местните таланти са изброени някъде в наръчника на Холкрофт.

— Ти току-що си изкара пет долара отгоре. Закарай ме на ъгъла на улиците «Куин» и «Хановер». Сега няма смисъл да губим време.

— Хей, гуспудине! Наеми мойто такси за сичкото време в Кингстън. Аз правя к'вото кажеш. Аз не задавам въпроси, гуспудине.

Алекс погледна картончето с името на шофьора в мръсна пластмасова рамка, закачено над таблото на колата.

— Това не е частно такси, Родни.

— Ти се споразумей с мен, гуспудине, аз ще се споразумея с шефа на такситата.

Шофьорът се ухили в огледалцето за обратно виждане.

— Ще си помисля за това. Имаш ли телефон?

Ямаецът бързо извади огромна визитна картичка и я протегна назад към Маколиф. Това беше картичка на таксиметрова фирма от онези, които се оставят на рецепциите на хотелите. Името на Родни беше написано с детски почерк, с мастило, в долния край напряко на картичката.

— Ти се обади на телефона на фирмата, кажи, че искаш Родни. Само Родни, гуспудине. Аз получавам съобщенията наистина бързо. Те всякога знаят къде е Родни. Аз работя в хотелите и «Палисадос». Те ме намират бързо.

— Ами ако не искам да си казвам името…

— Няма име, гуспудине! — прекъсна го ямаецът, като се хилеше в огледалото. — Аз имам кофти памет. Не ща име! Кажи по телефона на фирмата… че ти си човекът от надбягванията. Кажи къде си и аз пристигам, гуспудине.

Родни полетя на юг по «Норд стрийт», наляво по «Дюк» и отново на юг покрай «Гордън Хаус», огромният нов комплекс на Кингстънския съд.

Когато слезе на тротоара, Маколиф си оправи сакото и вратовръзката и се опита да си придаде вид на обикновен бял бизнесмен, който не е сигурен през кой вход на правителствените сгради трябва да влезе. «Талън» не беше включен в никакви указатели за телефони или магазини. Холкрофт споменаваше, че се намира зад редицата на правителствените сгради, което означаваше зад «Куин», но не беше казал нищо конкретно.

Като се оглеждаше за рибния магазин, Маколиф проверяваше хората наоколо, от другата страна на улицата и в колите, които сякаш се движеха по-бавно, отколкото позволяваше движението.

За няколко минути отново изпита усещането, че се намира в бездната на страха — боеше се, че невидимите го държат под око.

Той стигна до «Куин стрийт» и избърза да я пресече с последните минувачи, които хванаха зелената светлина. Когато стигна до бордюра, Маколиф бързо се обърна, за да види онези, които бяха изостанали от другата страна.

Оранжевото слънце беше слязло ниско на хоризонта и изпращаше ивица ослепителна светлина, която достигаше на няколкостотин ярда западно от парка «Виктория». Останалата част на улицата тънеше в мрак, остро очертани сенки, които хвърляха построените от камък и дърво околни сгради. Колите се движеха на изток и на запад и намаляваха видимостта на онези от северния ъгъл. Ъгли.

Той не забеляза нищо. Обърна се и продължи по улицата.

Първо видя надписа. Това беше мръсна, набързо надраскана табела, неподновявана от месеци, а може би дори от години:

ТАЛЪН

КАЧЕСТВЕНА РИБА & МЕСНИ ДЕЛИКАТЕСИ

АЛЕЯ «КУИН» 311-1/2

1 ПРЕСЕЧКА — «ДЮК СТРИЙТ» ЗАПАД

Стигна до тази пресечка. Входът към алеята «Куин» беше висок едва три метра. Той беше скъсен от една решетка, покрита с тропически цветя. Калдъръменият път не стигаше до другата улица. Свършваше тук, беше неосветена сляпа улица от типа на потайните задни улички в Париж, Рим или Гринуич Вилидж. Макар че се намираше по средата на търговската зона, тази улица си имаше собствен облик, като че, ли някакъв неписан знак беше обявил този район за частна собственост: само за живеещите на нея, всеки трябва да си има ключове, не за обществено ползване. Единственото, което липсва , помисли си Маколиф, е портичка .

В Париж, Рим и Гринуич Вилидж на подобни широки алеи се намираха някои от най-добрите ресторанти на света, известни само на познавачите.

В Сайгон, Макао и Хонконг това бяха скришни местенца, където на определена цена можеше да се намери всичко.

Тук, в Кингстън, на уличката живееше болният от артрит човек, който работеше за Британското разузнаване.