Ли Чайлд - Едно на милион

Петимата клиенти станаха едновременно и забързаха към вратата. Може би това бе обичайната реакция в подобни ситуации. Ричър можеше само да приветства решението им. Защото то означаваше, че няма да има свидетели. По барплота се виждаха кръв и зъби, но самият барман се бе свлякъл отзад.

— Предполагам, че по някое време е откъснал поглед от мен — отбеляза Аби.

— Нали ти казах, че е задник — отвърна Ричър.

Двамата приклекнаха до украинеца и извадиха пистолета, телефона, ключовете и близо осем хиляди долара от джобовете му. Носът му изглеждаше смазан. Дишаше през устата. В ъгълчетата на устните му се събираше кървава пяна. Ричър си спомни как този човек бе допрял белия си като тебешир пръст до главата си. Сякаш за да го сплаши. А сега не беше толкова самонадеян.

— Да или не? — попита Ричър.

Аби се замисли за миг. После каза:

— Да.

Ричър постави длан върху устата на украинеца. Едва я удържаше там, защото лицето на нещастника бе мокро и хлъзгаво от кръв. Но въпреки това надделя. Украинецът напразно се опитваше да бръкне в джоба си и да извади пистолет от там. Последните си сили прахоса в тропане с пети по пода и забиване на нокти в китката на Ричър. Накрая тялото му се отпусна и той притихна.

Ричър и Аби взеха линкълна на лихваря, защото багажникът му бе празен. Той се управляваше по-леко и возеше по-добре. Отидоха в центъра, където спряха до пожарен кран на една пряка от хотела на Шевик. Аби провери новия телефон. Нямаше други съобщения. Не и след онова, в което Грегъри бе изложил конспиративната си теория.

— От неговия номер ли е изпратено? — попита Ричър.

Аби направи справка с предишните съобщения.

— Предполагам — заключи тя. — Не е обичайният номер.

— Трябва да му звъннем отново. Да му съобщим новините.

Аби набра номера, изписан на дисплея, и включи на високоговорител. Чу се позвъняване. Чу се и как някой отговори. Грегъри. Изрече някаква непозната дума, кратка и сърдита. Явно не беше „здравей“, а по-скоро: „кажи“ или „какво има?“.

— Говори на английски — отвърна Ричър.

— Ти ли си?

— Изгуби още двама души. Идвам за теб, Грегъри.

— Кой си ти?

— Не съм от Киев.

— Откъде си тогава?

— Сто и десета специална част.

— Какво е това?

— Много скоро ще разбереш.

— Какво искаш от мен?

— Направи грешка.

— Каква грешка?

— Премина границата. Затова се приготви. Наближава часът за разплата.

— Ти си американец.

— Чистокръвен.

Грегъри замълча. Очевидно размишляваше. Очевидно върху мащабната мрежа от дадени подкупи, извършени услуги, лостове за влияние, както и върху задействаните механизми за предупреждение. Всички тези неща трябваше да доведат до залавянето на Ричър. И то отдавна. Грегъри обаче не бе чул нищо. От никого.

— Ти не си ченге — каза той. — Не работиш за правителството. Действаш сам. Нали?

— Ще ти бъде още по-трудно да го приемеш, когато цялата ти организация ще лежи в руини и всичките ти хора ще бъдат мъртви освен теб самия. Защото тогава аз ще чукам на вратата ти, а ти ще си сам-самичък.

— Дори няма да се доближиш до мен.

— Как се справям засега?

Мълчание.

— Приготви се — каза Ричър. — Идвам за теб.

Той затвори и изхвърли телефона през прозореца. Завиха зад ъгъла и паркираха точно пред входа на хотела, където можеха да оставят колата за не повече от десет минути.

Ричър и Аби взеха асансьора до етажа на Шевик, който бе нисък за стандартите на Ню Йорк или Чикаго, но за местните това бе най-високата точка на стотици мили наоколо. Лесно откриха нужната врата. Мария Шевик надзърна през шпионката и отвори. Стаята, в която ги бе настанил Вантреска, се оказа апартамент със самостоятелна дневна. Просторен, светъл, чист. Имаше два огромни панорамни прозореца — от пода до тавана, — които сключваха прав ъгъл. Беше ранен следобед, слънцето се бе издигнало високо в небето, а въздухът бе кристалночист. Гледката бе изумителна. Градът се простираше в краката им. Сякаш картата, която Ричър бе изучавал, изведнъж оживя пред очите му.

Аби извади парите. Стегнатата с бандерол пачка от офиса зад дъскорезницата и близо осемте бона от лихваря. Изсипа ги на масата и част от банкнотите се разпиляха по пода. Арън и Мария Шевик се засмяха радостно. Днешният проблем бе решен. Арън реши да внесе нужната сума в банката и да ги преведе на болницата по обичайния начин. Така щеше да запази последните останки от достойнството си. Аби предложи да го придружи до най-близкия клон. Ей така, за компания. Без причина. Без необходимост. Арън вече ходеше по-добре, а източната половина на града бе безопасна. Двамата излязоха заедно, а Ричър се върна до прозореца. Продължи да оглежда града. Мария седна на тясното канапе зад гърба му.