Ли Чайлд - Едно на милион

— Бяхме там — спомни си Аби.

Ричър кимна. Плъзна ръка под яката на ризата на украинеца, отзад и настрани. Заби пръсти дълбоко, докато не усети вратовръзката под нея точно срещу меката част на дланта си. Напипа я под памучната яка. Вратовръзката бе копринена, широка три-четири сантиметра на това място. Издръжливостта ѝ на опън бе по-голяма от тази на стоманено въже. Коприната притежава характерен блясък, защото влакната ѝ са триъгълни, наподобяват издължени призми, което поражда красив танц на светлината, но от друга страна, те са толкова здраво свързани, че е невъзможно да бъдат разкъсани. Да, вероятността да се скъса стоманено въже е далеч по-голяма.

Ричър сви юмрук. Обра всички луфтове. Отначало кокалчетата му бяха успоредно на ръба на яката. Сякаш висеше на една ръка от лост. После той завъртя палеца към себе си, а кутрето — в обратната посока. Сякаш се опитваше да завърти лоста като самолетно витло. И да дръпне юздата, за да накара коня да завие в желаната посока. В резултат на това кутрето му опря странично във врата на украинеца. А това на свой ред затегна копринената вратовръзка, по-здрава от стоманено въже. Ричър задържа така за миг, след което завъртя ръката си под малък ъгъл. Отново. И отново. Украинецът притихна. Натискът идваше от двете страни на врата му, а не отпред или отзад. Той не се задушаваше поради липса на въздух. Не се мяташе в отчаяна паника. Вместо това артериите на врата му бяха притиснати и до мозъка му не достигаше кръв. И той бе спокоен. Умиротворен. Сякаш бе взел наркотик.

Стана му топло и приятно. Доспа му се. Започна да се унася.

Ричър задържа хватката цяла минута, за всеки случай, след което натовари украинеца в багажника при братовчед му и затвори капака. Аби го погледна. Сякаш искаше да го попита: Всичките ли ще убием? Но в погледа ѝ нямаше и следа от неодобрение. Или обвинение. Само молба за повече информация. Надявам се, помисли си Ричър.

А на глас каза:

— Ще звънна отново в „Уошингтън Поуст“.

Аби му подаде телефона на мъртвеца. На дисплея се бе появило чисто ново съобщение. Още непрочетено. Със снимката на Ричър на зелен фон. Изненадващият портрет, който му бе направил онзи лихвар в бара. Под снимката имаше дълъг текст на кирилица.

— Какъв им е проблемът сега? — възкликна Ричър.

— Вантреска ще ни каже — отвърна Аби.

Ричър набра телефона на вестника по памет, тъй като скоро бе звънил на този номер. Отново чу позвъняването. Отново някой вдигна.

— Госпожа Бъкли? — попита Ричър.

— Да? — отвърна женски глас.

— Барбара Бъкли?

— Какво искате?

— Имам две неща за вас — каза Ричър. — Добра новина и добра история.

Ричър дочу силен фонов шум. Характерен за суетнята в голямо открито пространство. Вероятно с нисък таван. Тракане на клавиши. Десетки разговори.

— Предполагам, че сте в редакцията — каза той.

— Колко сте досетлив, Шерлок! — отвърна Барбара Бъкли.

— Предполагам, че около вас е пълно с телевизионни екрани, които излъчват последните новинарски емисии.

— Стотици са.

— Може би точно в този момент част от тях излъчват кадри от голям пожар в склад за дървен материал в град, който познавате.

Никакъв отговор.

— Добрата новина е, че въпросният склад служеше като щаб на албанска престъпна групировка — продължи Ричър. — Повечето ѝ членове са мъртви. Останалите избягаха. С групировката е свършено. Онова, което са ви казали, вече губи смисъл. По време на онази ваша среща преди два месеца. В задната стаичка на ресторанта. Заплахите, които са ви отправили, са лишени от сила. От днес. Смятаме, че трябва да го знаете, и то колкото се може по-рано. Това е част от протокола ни за връзка с жертвите.

— От полицията ли се обаждате?

— Формално погледнато… не.

— Но служите в системата на правоохранителните органи.

— Която има много нива.

— И на кое от тях се намирате вие?

— Госпожо, моите уважения, но вие все пак сте журналистка. Има неща, които е по-добре да не изричам на глас.

— С други думи, можете да ми кажете, но след това ще трябва да ме убиете?

— Госпожо, не се изразяваме по този начин.

— Откъде се обаждате?

— Предпочитам да не разкривам точното си местоположение. Но ще кажа, че тук е много, много горещо.

— Един момент! — възкликна Барбара Бъкли. — Как ме открихте? Не съм казвала за заплахите на никого!

Ричър пое дъх, за да ѝ поднесе втората част от сценария, който бе подготвил, но тя го изпревари. Все пак се занимаваше с разследваща журналистика. Барбара Бъкли го заля с порой от думи, набързо направени логически връзки и предположения, и с щури догадки, които отведоха разговора в желаната от Ричър посока. Тя каза: