Ли Чайлд - Едно на милион

— И какво направи? — попита Ричър.

— Обърнах се към ченгетата. Знаех, че Грегъри плаща на цялото полицейско управление, но смятах, че има граница, която не бива да прекрачват.

— За да не плашат гласоподавателите.

— Но явно случаят не бе такъв. Защото нищо не се случи. Ченгетата не ми обърнаха никакво внимание. Не се съмнявам, че Грегъри бе уредил всичко зад кулисите. Вероятно с един телефонен разговор. А междувременно аз се оказах в опасност. Бях напълно сама, без никаква подкрепа.

— Какво се случи?

— Първия ден нищо. После бях призована пред дисциплинарен съд. Те обожават подобни неща. Организираната престъпност е по-бюрократична от пощенската служба. Зад масата седяха четирима мъже. Данило председателстваше… заседанието. Не каза нито дума. Само наблюдаваше. Отначало и аз не казах нито дума. Не работех за тях. Не могат да ми налагат своите правила. Можеха да си заврат трибунала, както го наричат, там, където не огрява слънце. После обаче те ми обясниха реалността. Не им ли сътруднича, никога няма да си намеря работа на запад от центъра. А половината ми ангажименти бяха именно там. Не можех да си позволя да ги загубя. Щях да умра от глад. Трябваше да напусна града и да започна отначало някъде другаде. Затова си казах: „Добре, какво пък толкова?“.

— Какво стана?

Аби сви рамене, поклати глава и не отговори директно на въпроса му. Не описа случилото се с една-две думи. Вместо това каза:

— Трябваше да призная какво престъпление съм извършила. С най-големи подробности. Трябваше да обясня мотивацията си и да докажа, че съм осъзнала грешката си. Да се извиня искрено, че съм се обърнала към полицията, че съм злословила по адрес на охранителя, че съм си въобразила, че съм по-умна от тях. Трябваше да обещая, че ще си взема бележка, да ги уверя, че няма да имат повече проблеми с мен, за да ми позволят да работя. Трябваше да кажа: „Моля ви, позволете ми да работя във вашата половина от града“. И трябваше да го кажа мило. Като добро момиче.

Ричър мълчеше.

— После пристъпиха към следващата фаза — продължи Аби. — Към наказанието. Обясниха ми, че няма да ми се размине току-така. Трябвало да ми наложат наказание, с което да докажа, че съм искрена. Донесоха видеокамера и статив. Трябваше да застана пред обектива изправена, с вдигната брадичка и опънати назад рамене. Заявиха, че ще ме напляскат. Шамари. Това било наказанието. Четирийсет пъти. Двайсет пъти от едната страна, двайсет от другата. И щели да го заснемат. Наредиха ми да проявя смелост и да не заплача. Да не извъртам глава, да стоя покорно, защото заслужавам да бъда наказана.

Ричър отново не каза нищо.

— Включиха камерата — продължи Аби. — Именно Данило ме удряше. Беше ужасно. С открита длан, но много силно. Залитнах няколко пъти, паднах на колене. Но трябваше да се изправя, да се усмихна и да се извиня. След което да заема същата покорна поза. И трябваше да броя. Едно, две, три… Не знам кое беше по-зле — болката или унижението. Когато стигна до двайсет, Данило спря. Заяви, че мога да се откажа, ако желая. Но тогава ще изгубя сделката. И ще трябва да напусна града. Затова отказах. Той ме накара да го изрека по-силно. Да кажа: „Моля, сър, искам да продължите да ме удряте по лицето“. Когато Данило свърши, лицето ми бе цялото подуто, ушите ми пищяха, от устата ми течеше кръв… Аз обаче мислех само за камерата. Сигурна съм, че са качили видеото в интернет. В някой порносайт. За перверзници, които си падат по униженията. Сега лицето ми ще остане завинаги в интернет, всички ще гледат как получавам шамар след шамар.

Микробусът на Бартън, който се движеше пред тях, намали.

— Така значи — каза Ричър. — Данило. Добре е да го знам.

Барът се намираше в мазето на широка тухлена сграда на прилична улица, на три преки от първите небостъргачи в центъра. Партерът бе зает от кафенета и бутици, а горните етажи — от офиси. Може би дузина. Всичките деляха общ товарен вход отзад, там, където паркира Бартън. Ричър спря линкълна до него. Миг по-късно се появи и Вантреска със своя ягуар. Паркира от другата страна на микробуса, излезе и заяви:

— Аз съм с групата.

Бартън и Хоган помъкнаха инструментите и оборудването. Ричър и Аби останаха отвън. Аби разпита Вантреска за семейство Шевик.

— Настаних ги в хотел — отвърна Вантреска. — Взех им стая на висок етаж. Така се чувстват изолирани и в безопасност. Взеха душ и си легнаха. Показах им как да си поръчат нещо за ядене. Ще се оправят. Изглежда, имат силни характери. Сега поне могат да гледат телевизия. Това много ги зарадва, макар да се опитаха да го скрият.