Ли Чайлд - Едно на милион

— Говори на английски — каза Ричър.

— Какво искаш? — попита Грегъри.

— Разполагаш ли с идентификация на повикващия?

— Защо?

— За да видиш от кой телефон се обаждам.

— Данило казва, че си се представил като Ричър.

— От кой телефон се обаждам?

Мълчание.

— Те са мъртви — продължи Ричър. — Защото бяха безполезни. Като всичките ти хора до момента. Затова измират като мухи. Скоро няма да остане нито един.

— Какво искаш?

— Идвам за теб, Грегъри. Ти се канеше да нараниш Мария Шевик. Не обичам хора като теб. Ще те намеря и ще те накарам да плачеш като малко момиченце. После ще откъсна крака ти от тазобедрената става и ще те пребия до смърт с него.

Грегъри замълча за секунда-две, после попита:

— Смяташ ли, че можеш да го направиш?

— Убеден съм.

— Не и ако аз те пипна пръв.

— Няма — отвърна Ричър. — Досега не си успял. И никога няма да успееш. Не можеш да ме откриеш. Не си достатъчно добър. Ти си аматьор, Грегъри. Аз съм професионалист. Изобщо няма да ме видиш как връхлитам. Можеш да обявиш и ситуация Я, ако желаеш, но това няма да ти помогне. Съветът ми към теб е да зарежеш всичко останало, да се сбогуваш с близките си и да напишеш завещанието си.

Ричър затвори и изхвърли телефона през прозореца.

— Данило — каза Аби.

Тихо. Неуверено.

— Какво за него? — попита Ричър.

— Той беше онзи тип.

— Кой тип?

— Който ми направи онова нещо.

Аби започна своята история на първия червен светофар и я приключи едва на четвъртия. Говореше тихо. Смутено. Неуверено. Срам и болка и изпълваха гласа ѝ. Ричър слушаше и мълчеше. Прецени, че така е най-добре.

Преди тринайсет месеца Аби работела като сервитьорка в един бар, западно от Сентър Стрийт. Заведението било ново, модерно, изкарвало много пари. С две думи, чудесно място. Естествено, на вратата имало портиер. Най-вече за да следи за процента, който Грегъри получава, но понякога влизал в ролята на охранител. На бияч. Така правел Грегъри. Създавал у собствениците на заведения илюзията, че получават нещо в замяна на парите си. По принцип Аби нямала нищо против подобна сделка. Била обиколила доста барове и знаела, че парите за закрила са неизбежна реалност. Освен това понякога извличала полза от охраната, например когато някой пияница я хване за задника или ѝ направи неприлично предложение. През по-голямата част от времето Аби приемала тази своеобразна сделка с дявола. Понякога си затваряла очите, понякога се възползвала от намесата на охраната.

Една вечер обаче се появил някакъв тип. Млад, на двайсет и няколко, решил да отпразнува рождения си ден. Кльощав, с вид на зубрач, но превъзбуден. Непрекъснато се смеел на едно или друго. Напълно безвреден. Аби дори се запитала дали не страда от някакво психическо разстройство. Защото наистина изглеждал леко смахнат. Въпреки това никой нямал нищо против него. Освен един клиент с костюм за хиляда долара, който явно очаквал повече тишина и спокойствие. Компания му правела жена с рокля за хиляда долара. Между въпросния клиент и младежа възникнало напрежение, което езикът на тялото им издавал съвсем явно. Нещата ескалирали и дори охранителят на вратата забелязал какво става.

И той направил това, което се очаква от него, а именно — да огледа внимателно двете страни в конфликта, да ги прецени внимателно и да разбере коя от тях ще донесе повече полза, или по-точно, ще направи по-голям оборот в бъдеще. Очевидно това била двойката с дрехи за по хиляда долара. Мъжът и жената пиели скъпи коктейли с екзотични названия. Сметката им щяла да надхвърли двеста долара. Младежът с вид на зубрач пиел местна бира, при това бавно, глътка по глътка. Сметката му нямало да надхвърли дванайсет долара. Затова портиерът го помолил да си тръгне.

— До този момент всичко бе наред… Все още — каза Аби. — Имам предвид, че… такава е реалността… случват се подобни неща. Всеки се опитва да изрази позицията си и после да я отстои. Но когато охранителят се обърна към хлапето лице в лице, видях, че го мрази. Мисля, че заради психическия му проблем. На хлапето определено му имаше нещо. И охранителят реагира. Твърде първично, твърде примитивно. Сякаш хлапето бе плевел, който трябва да бъде изкоренен. Или пък дълбоко в себе си охранителят изпитваше страх. Психическите разстройства плашат някои хора. Каквато и да бе причината, той изведе хлапето през задната врата и го преби почти до смърт. Преби го много, много лошо. Счупен череп, ръка, ребра, таз, крак… не можех да го приема.